Синиша Павич
Горещ вятър (28)

На другия ден отидох лично в „Юнион инвест“. В портиерната на голямата сграда, в огромния хол ми взеха първо легитимацията, в претъпкания асансьор ме возиха първо нагоре, после в мазето и едва след това на шестия етаж.

— Вижте при началника на машинописното бюро — упъти ме секретарят на правния отдел.

Машинописното бюро беше на третия етаж, отново ме спуснаха в мазето, изкачиха ме нагоре и ме оставиха пред мъгливо стъкло, зад което трещеше и бръмчеше. Началничката на машинописното бюро, отделена със стъкло в малък бокс, ме погледна през очилата с голям диоптър, като се усмихваше с леко намазаните устни над малкото цвете, поставено в чаша вода на средата на масата. Спокойно кръстоса ръцете пред себе си, като сложи длан върху длан. Енергичната жена, отлично пригодена към условията на това стъклено помещение, седеше изправена, облечена в строг костюм, с писалка на обесената около врата позлатена верижка.

— Как изглежда тази ваша Весна? — попита с търпелива усмивка.

— Добре изглежда — отвърнах.

И аз някак се усмихнах глупаво, като човек, който не знае как да се държи, какво трябва да направи, дали да прехвърли крак върху крак и къде да сложи ръцете си.

— Всички изглеждат добре — изсмя се тя — вечер. Трябва да ги видите сутрин.

— Сутрин ли? — повторих. — Как изглеждат сутрин?

— С набързо пригладена прическа, размазан грим, смачкано лице и чорапи — започна да изброява. — Докарват се в тоалетната, а някои даже дремят там заключени.

— Да — повторих, — и такива неща се случват…

— Но все по-малко — подчерта, като че се хвали. — От двете Весни Попович — продължи след това, — колкото ги имам, едната е в отпуска по майчинство. Навярно не става дума за нея.

Гледаше ме въпросително.

— Точно така.

— Другата Весна Попович в момента е в петдневен отпуск.

— По какви причини, ако мога да знам?

— Причините са винаги измислени — каза, като си играеше с писалката. — В случая — пътуване при болния си родител. Лично аз смятам, че си търси друга работа.

— Друга? — повторих. — Какво й липсва на тази?

Погледът й се разля в дебелите стъкла, беше неясен.

— Ако мога да знам — добавих.

— Можете — измънка с тънките си устни. — Пречи й пишещата машина.

— Така значи.

— Индигото — продължи, — хартията, дългият маникюр, фактурите, лентите, които се заплитат, всичко й пречи. От работното време до прекия ръководител.

Значи моята секретарка чука на машина.

— Буква върху буква — продължи педантично прекият й началник, — изпуснати цифри, индигото наопаки. Това е оценката на комисията по качеството, а не моя лична и защо госпожицата се заканва на мен?

— Заканва ви се? — попитах. — С какво?

— С оплакване. Ако страда от мания за преследване, трябва да я посъветвате и да поговорите с нея. Като приятел или роднина. Или… какъвто сте й там.

— Нищо — казах. — Дължа й пари.

— Вие, на нея?

— Скоро заминавам — измънках през зъби — и исках да й ги върна.

— Вие сте рядък случай. Дори единствен. Обикновено тя дължи на други.

Усмихваше се безмилостно.

— Кому дължи?

— На всички. И на взаимоспомагателната каса.

— Благодаря — казах и станах.

— Няма защо — отвърна тя.

— Има — казах, — много ми помогнахте.