Синиша Павич
Горещ вятър (57)

С жилище се сдобих по заплетен път. Първо принудително бяхме преместени обратно в къщата на Фирга, която, преди да напуснем, бяхме полуразрушили, но Фирга я беше изкърпил, поправил и закрепил, докато аз водех делата в съда. Едва, казваха, я съборили, когато дойде време да я събарят. Не останахме и три месеца в нея и пак ни изгониха принудително в двустайно комфортно жилище. Принудително, защото този комфортен апартамент се намираше на 14-ия етаж и през двете години, които прекарахме в него, баба изобщо не слезе от страх да не би, докато е долу, асансьорът да се развали, което често се случваше.

— Така повече не може — каза Весна, след като прекарахме заедно три месеца в това жилище. Направи най-после нещо детето ни да не учи в тоалетната, да не чакам ред пред банята и да не слушам дрънкането, мърморенето и съскането на баба ти, да заживеем най-после като хора, па макар и последните 15 минути от живота си.

Очаквах този нервен пристъп, даже по-рано, но не ми беше съвсем ясен.

— Какво се иска от мен? — попитах.

— Пари — кратко каза тя.

— Кои? — попитах, макар че знаех, че има предвид онези 16 милиона, които получих в съда и бях сложил на книжка.

— Онези — рече, — които си зашил в сламеника.

— Моите ли? — подчертах.

— Всички други изядохме.

— Сега ще изядем и тези, така ли?

— Тези — каза тя категорично — ще употребим разумно.

— Леле, божичко — изсмях се горчиво, — всичко, което изпросих по съдилищата, да хвърля за някаква глупост.

— Не е глупост — отвърна тя, — а фиат 750. И не всичките, само 6 000 000.

— Значи ще ми останат само десет.

— Нищо няма да остане. Десетте ще ги внесем в банката и ще вземем заем за жилище. На десет се получава още десет — бъбреше нещо бързо, — а от предприятието ще получа още трийсет.

— Кое предприятие? — попитах, като едва следях думите й.

— От моето. Мен, драги, не ме гонят от колектива. А ме ценят и ще ми дадат заем.

Беше вярно. И че я ценят, и че ще й дадат заем. Но жилището, в което се настанихме след две години, тоест заема за него, който тя така триумфално получи, изплащах аз. А жилището, макар и голямо, и модерно, беше някак празно. Весна почти винаги я нямаше, а и когато я заварвах у дома, беше готова за излизане. Кожен комплект, яке и ботуши, къса пола или цепната от хълбока до коляното.

— Да не си решила отново да ме прелъстяваш? — попитах, докато тя се оглеждаше в огледалото.

— Прането ти е в пералнята — отвърна тя.

— Кое пране? — попитах, като й подавах мантото.

— Мръсното! В осем дай на малкия витамин A и B. В девет, когато токът е по-евтин — каза, като тръгна към антрето и си слагаше ръкавиците — включи бойлера. В десет извади прането от пералнята и го просни на терасата. И полей цветята. Дотогава и бойлерът ще се стопли. Изкъпи се. В единайсет събуди детето и го изпишай, за да не се напиша в дванайсет в леглото. И си легни.

— А в колко да вечерям? — попитах, като вървях подир нея.

— Вечерята прескочи.

— Как да я прескоча?

— Както всеки културен човек. Да не ми пъшкаш нощем и да не бълнуваш насън. Яж наденица и покрий папагала с кърпа да не почне да крещи, щом съмне. Ще се прибера късно.

— Откъде ще се прибереш? — успях само да попитам.

— От нощен полет.

— Така отиваш на полет? — казах учудено, докато стоях на вратата, а тя натискаше копчето за асансьора.

— Така отивам на коктейл — отвърна. — А от коктейла на полет.

Асансьорът пристигна, тя влезе, изчезна в мрака и не успях дори да попитам какъв коктейл.

И какъв брак е това. Какъв живот изобщо!