Синиша Павич
Горещ вятър (50)

В апартамента влязохме посред бял ден. Нямах намерение да се крия. Напротив. В часовете, когато движението е най-силно, веднага след приключването на работния ден отидох пред новия блок. Камионът, пълен с багаж, вече ме чакаше, а върху него: Фирга, баба, Весна и детето. От прозорците ги наблюдаваха тези, които вече се бяха нанесли. Наблюдаването беше взаимно. Изпитателно, мълчаливо. Доведох и Боб като свидетел, за всеки случай, и тръгнахме по стълбите. Отворих вратата със специален шперц, който Боб с връзки ми намери. Малко се забавих, докато всички стояха около мен, а съседните врати се отваряха скришом, едва, тихо. Весна се нервираше от бавността ми, а баба се доближи да види какво правя.

— Божичко — каза учудено, — какви ключове правят сега! В мое време такива бяха шперцовете.

— Мълчи, бабо — изохках нервно. — Не ме подлудявай!

Вратата се отвори, аз се отдръпнах и един по един ги пуснах вътре. Докато разглеждаха апартамента и се разхождаха из него, носачите донесоха гардероба. Започна нанасянето, бързо, като че ще завали. Кревати, столове, старото кресло, телевизорът, оставяха ги, където сварят, а Весна се разхождаше от банята в кухнята, от кухнята в стаята, на терасата, в другата стая. Държеше детето на ръце и докато се разхождаше така, правеше разпределението: „Тук ще бъдат мама и тате — казваше на детето, — а в тази стая ще нанка малкото момченце. Само.“ — добави под упорития поглед на баба. — „Никой да не му диша, да не му кашля и разваля въздуха.“

— А ще покажеш ли — попита баба — стаята, в която аз ще мога да кашлям?

Тръгна след нея в полустаята. Но там, на оставения диван, вече седеше Боб. С малкия си куфар до краката.

— Благодаря ви за всичко — каза му Весна, — наистина ни помогнахте.

— Няма нищо — отвърна Боб.

— Ако искате, можете да си отивате.

— Не искам — отговори Боб.

— Исках да кажа — обясни му Весна, — че вече нямаме нужда от вас.

— Знам — отговори Боб, — но сега аз имам нужда от вас.

За пръв път, откакто я познавах, Весна не обели зъб. Започна да се озърта, за да ме потърси навярно и извика на помощ, но аз изчезнах от вратата. Платих на носачите в антрето, затворих входната врата подир тях. С чук забих плочката с верижката и улея. Закачих верижката. Извадих от чантата резето и отвертката, монтирах го и го завинтих. Проверих дали работи. Спуснах го.

Всичко това ставаше под подозрителния поглед на Фирга, който се беше промъкнал зад гърба ми.

— Абе, синко.

Млъкна, загледа се в ръцете ми, в отвертката и чукчето, които прибрах в чантата заедно с останалите гвоздеи и бурми.

— Какво има? — попитах.

Той се загледа във вратата, в резето.

— Май — промълви — ние влязохме тук през задната врата?

— Е-е, вуйко — изпъшках, — наистина си тежък човек. Никога щастлив… никога доволен…