Синиша Павич
Горещ вятър (7)

За разлика от другите служби, от тази се отвратих още първия ден. Вуйчо Фирга, у когото се отбих да се наям на обяд, искрено се изненада:

— Ти да ловиш апаши! Ти, комуто задигнаха портмонето в трамвая. От гърба ти, смъкнаха палтото. Шапката — от стола в кафенето. Ръчния часовник в банята. Пижамата от прозореца. От ръцете ти вземат нещата. Кой както може те обира.

— Защото — обясних — не внимавам. Тук ще гледам.

— В какво? — попита Фирга.

— В лицето, смятам. Когато някой е гузен, по лицето му личи.

Той се наведе през масата, облегнат на лакти и съвсем се доближи до мен.

— А какво ще кажеш — попита — за моето лице?

Навря в мен грубото си, набраздено от бръчки лице, преждевременно остаряло, с гъсти вежди, рядка коса и необръсната брада.

— С това лице — каза — винаги бях съмнителен за някои, но никога нищо не съм откраднал. От мен крадяха. Онези, с лице на апостоли. Напразно ще гледаш в лицето. Защото крадецът, синко, няма само едно лице като мен. Той има цяла дузина. Едно за работа. Друго за жената. Едно за началника. Друго за събранията. Едно за вестниците. Едно като купува, друго като продава. А кое е истинското му и той вече е забравил.

— От крадците няма полза — намеси се майка му, моята стара и стисната баба.

— Ами — каза Фирга — потърси си свястна работа.

— А оттук вземи аванс — пак се обади баба. — Преди да са те изгонили.

Четири дни се разхождах между гондолите, не забелязах нищо съмнително. На петия застанах в дългата редица пред касата, веднага след Боб, мой земляк и приятел от детство, когото дълго не бях виждал. Почудих се, че е брадясал, занемарен, като сдъвкан, защото по телевизията го видях като манекен за костюми и ризи.

— Здрасти, бате — каза ми, като усети ръката ми на рамото и се обърна. — Как си?

— Аз съм добре — отвърнах, — а ти май рекламираш есенния комплект за бездомници.

— Отказах се — обясни с гримаса. — Сега искат манекенът да се кълчи като гърла. Не мога.

Подаде ми визитна картичка с гравирани букви: „private manager“.

— Ако ти потрябва нещо — каза галантно, — обади ми се.

— Какво да ми потрябва? — попитах, като обръщах визитната картичка.

— Каквото и да е. Мога да ти помогна за много неща. Само ела и кажи какво искаш.

— Искам — казах — да върнеш това от джоба.

Вече бяхме близо до касата. Говорех тихо.

— Кой джоб? — попита той още по-тихо.

— Левия.

Мълчим, пристъпваме към касата. Той си мърмори нещо.

— Не разбирам какво имаш предвид — прошепна.

— Машинката за бръснене.

Направихме още една крачка.

— Така значи — продължи да шепне — Дотам ли си стигнал? Да залавяш приятелите си. Да дебнеш най-близките си. Това е неморално. Не очаквах подобно нещо от теб.

— Ще извадиш ли машинката?

— Нямам никакво намерение.

Вече бяхме съвсем близо до касата.

— Такъв срам не мога да си позволя — чух го как съска. — Заради една жалка машинка за бръснене.

— Нищо, че е жалка — прошепнах, — оттук може да излезе само платена стока.

— Плати я — каза.

Зяпнах. За разлика от мен той умееше да намери изход от всяко положение.

— Ти си ми приятел — свирна през изкривената си, леко отворена уста. — В момента не съм в състояние. Едва стартирам на новата си служба.

Мина покрай касата, като плати само сарделата и пастата за зъби.

— Леле — казах гласно на вратата, — как ме е наказал господ, какви приятели ми е дарил!

— Не се вайкай като лелка — каза той строго, сега вече свободно и гласно. — Не си в състояние да намериш решение на най-проста ситуация. Плати тази глупава машина и край. И се обади — добави, като си тръгваше.