Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vruci vetar, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от сръбски
- Сийка Рачева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Синиша Павич
Заглавие: Горещ вятър
Преводач: Сийка Рачева
Година на превод: 1985
Език, от който е преведено: сърбохърватски
Издание: първо
Издател: Издателство на Отечествения фронт
Град на издателя: София
Година на издаване: 1985
Тип: роман
Печатница: ДП „Д. Благоев“
Излязла от печат: август 1985
Редактор: Светлозар Игов
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Румяна Браянова
Художник: Пенчо Мутафчиев
Коректор: Ани Георгиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8963
История
- — Добавяне
— Това ти е последно.
Седяхме в градското казино готови да се разделим. Тя ровеше в чантата си, извади студентската книжка, червилото, кърпичката, гребена и докато ме обсипваше с обиди и ругатни, оправяше чертите и тена на лицето си, сви устни, като че ми изпраща целувка, мина с червилото по тях и каза, че съм бил прост като гьон. После разтегна устни, сякаш се усмихва, мина с пръсти по ивицата им и добави, че не съм бил за между хора. След това си оправи веждите с молив. Цялото това старание не беше чак толкова необходимо. Лицето й е доста хубаво. Още е млада, само на двайсет и пет е, лицето й още не е станало такова, каквото се полага. Но тя все чопли по него, час по час нещо маха, нещо слага, а всяка витрина, край която мине, използува за огледало, макар и косо и отдалече. Преди две години беше чернокоса, после стана рижа, сега е пепелява. Ноктите й са големи и остри като на граблива птица. И държанието й е такова: нападателно. В началото, когато още не познаваше никого тук, когато делеше стаята в студентския град с четири студентки, когато намираше умрели мишки в леглото и се хранеше с банички, бях добър. Бях добър във всяко отношение, особено за онова, главното, самата тя ми признаваше. Понякога. И все по-рядко. Всъщност нямаше място и условия за подобни мои прояви, нямаше къде да я грабна в ръце, на тихо и в самота, че тя да остане да лежи край мен такава, каквато жената трябва да е: кротка и доволна. Никъде нямаше квартира. Малкото мои познати, с които се срещах от време на време, тичаха също така насам-натам да търсят ключ, стая, колиба, барака, каквото и да е. Миле Креза, който получи от баща апартамент в Нови Белград и все следваше, се криеше от мен, само веднъж се съгласи да ми отстъпи апартамента си, но след като го спипах, притиснах го до стената и го държах така, докато мънкайки ми обеща. Обаче само за два часа. Защо само два, почнах да се пазаря, унизително е да бързам, да препускам и да меря времето си като в публичен дом. Толкоз — отряза той. От пет до седем. Днес всичко става за два часа. Колко трае един филм? Едно представление в театъра? Книга, която не може да се прочете за два часа, никой не чете.
В автобуса ни блъскаха, ритаха, най-после стигнахме до неговия квартал, но после още половин час търсихме сградата между няколкото напълно еднакви. Най-сетне се изкачих на единайсетия етаж целият запъхтян (асансьорът беше повреден) и звънях, докато не започнаха да се отварят вратите на съседните апартаменти. Неговата се отвори последна, когато я заритах. Но само няколко сантиметра. Като че съм инкасатор.
— Здравей — прошепна Миле чорлав и по гащи.
— Бог да те убие — разкрещях се аз. — Какво значи това?
— Дошла е бившата ми приятелка — отвърна още по-тихо.
— И какво?
— Прави ми сцени — обясни съвсем тихо.
— Такива сцени — креснах — трябва да ми прави днес моята приятелка.
— Извинявай — каза, като се опита да затвори вратата. — И махни крака си, моля те.
Бях пъхнал крак.
— Щом е бивша — казах, — изгони я.
— Не мога — прошепна и се наведе да търси нещо по пода.
— Аз ще я изгоня.
— Не позволявам — пошепна отдолу, като подпираше вратата.
— Ще изгоня и теб — разгорещих се — по гащи, че съседите да ти се чудят, да видят всички как следваш. Затова ли баща ти изпраща пари, пръч такъв, спарушен, затова ли ти купи апартамент, а колко семейства живеят в една стая.
Той намери на пода, каквото търсеше, удари ме по крака и тресна вратата. Доколкото можах да видя, бяха гири за укрепване на мускулите. Накуцвайки слязох по единайсетте етажа до кафенето на ъгъла и казах на Ана, че нищо не става. Смъртен случай, измънках, платих три коняка, колкото беше успяла да излее в себе си, и я заведох в парка.
В парка авторитетът се руши още по-бързо. Но и нервите. Тъкмо се прегърнахме, нещо започна да шумоли, от тъмното излезе пиян човек, застана до нас, повърна, изпика се и поде разговор: как го били измамили в предприятието. Избягахме от него под колоните на черквата „Свети Марко“. Там ни посрещна някакъв луд с камъни. Знаел какво правим под тези свещени колони, всички щял да ни очисти. Може и това да стане. Толкова луди се навъдиха. В същия този парк на Ташмайдан веднъж ни заваля проливен дъжд, а тъкмо се бяхме унесли. Капки, тежки като гюлета, започнаха да удрят по пътеката, по нас и изведнъж рукна силен дъжд. През тревата едва изтичахме до пластмасовите навеси на ресторанта. Потни седнахме да срешем мокрите си коси и да си поемем дъх, но келнерът веднага се доближи с тефтер в ръка. Вече не можеш дори да клекнеш някъде, а някой да не ти се домъкне и се опита да ти пробута нещо. Цветя, билет от лотарията, картички, ядене, пъхат ти ги в ръка и ти киснат над главата нетърпеливи, с молив в ръка. Този прескочи всички тия неща и веднага поиска да му платим.
— Какво имате? — попита набързо.
— Нищо — казах. — Току-що сме седнали.
Той започна да кълне и да ругае бандата, която бяга, щом заръми, и сега не знае кой е платил, а кой не. Заради такива направили пластмасови навеси.
— Трябва да издигнете ограда — казах.
И още нещо. Той на мене, аз на него. Седи тогава така с момичето, мокър и потен, докато капе от навеса и трещи от тъмното небе.
Тя започна да пропуска подобни срещи. Веднъж заради театъра, съквартирантката и купила билет, друг път отивали на излет, третия път я болеше главата. А се умножиха и познатите. Колеги от втори, трети курс, абсолвенти авантюристи, някакъв чудат свят. Докато седим пред градското казино (а напоследък само там седим), току дойде при нас някой от тези, облегне се на рамото и, като че му е сестра или любовница, стои така облегнат, гледа наоколо, по другите маси, по онези, които обикалят и се мотаят насам-натам. Пита я: „Как си ми?“ или „Какво става тук?“, не е ли видяла тоя или оня и продължава да се клати нататък. Някакъв брадатин с очила дори я хвана отзад за врата, а с другата ръка се облегна на масата и така наведен, гледайки вляво и вдясно, я попита: „Как е?“ и „Да си виждала Владо Коня?“ И след като си почина облегнат на нея, отмъкна се нататък. Все търсят някого, когото няма, не този, с когото разговарят. Толкова са нехайни, че някой от нехайство ще се търколи по гръб. Някой даже сяда. Рита с крак стола, поставя го под задника си и се отпуска на него, а краката вдига на пръчката на моя стол. Сред лято, а той обут в ботуши с педя ток. Седи изтегнал се, разкрачил крака, като че тъкмо е продал добитъка, откраднат от Тексас, и е дошъл да излока всички пари. А изпива само една кока-кола и така я търкаля в устата, че просто ми се повръща. И нея аз трябва да плащам, защото той е зърнал някого и се понася към него да пита дали е видял някакъв трети, когото няма. Започнаха даже и мен да питат как съм. Потупват ме по рамото, застанали над главата ми, гледайки някъде по площада, „Ех, че си ми хубав и дебел!“ — казват обикновено. Отвръщам им, че не съм дебел. Напротив, отслабнал съм. Онзи изчезва объркан, а Ана се нахвърля върху мен. Не ти казва, че си дебел, обяснява ми нервно, и не се разправяй като инфантилен. Той те поздравява само. Че какъв поздрав е това, отговарям й аз, освен за инфантилни? Характерен за нашето време, отново ми обяснява тя. Не може да свали шапка като преди Първата и Втората световна война, защото сега шапки не се носят. Няма защо изобщо да ме поздравява, отговарям й аз. Все трябва да каже нещо, продължава упорито тя, не може да мине само. Що се отнася до мене — може, отговарям и.
И млъкваме, цялата вечер.
Докато ти се приспособиш, каза ми при друг случайно-търпеливо и по-спокойно, докато станеш като другите, те вече няма да бъдат такива, а променени, по-различни и ти пак ще изглеждаш като посетител от Марс. Тя вече беше тяхна. Подхождаше й дори и хващането за врата с глупавите изречения, и то означаваше за нея нещо. Повече, отколкото разговорът с мен. Не желая да приличам на тях, главо, казвах й. Да бъда като някакъв си там, особено ако той ми лази по нервите. Хората трябва да се различават едни от други. Ти, каза, се различаваш от всички. От всички, разбира се. Така трябва и да бъде.
— Това ти е последно — отсече тя решително.
Седяхме вътре, на етажа, където по-малко се мяркаха познати. Навън се готвеше пролетна буря, по тротоара, над празните маси и около паркираните коли хвърчаха хартии. Редките минувачи тичаха. Мекото бременно небе гърмеше тежко.
— Но — продължи тя, след като се докара — най-напред да чуеш кой си и какъв си.
— Да чуя?
Всички дреболии напъха в чантата.
— Простак! Претенции без покритие. Две години си вече в Белград, а една крачка не си мръднал. Към всеки се обръщаш с „ти“. В хлебарницата пипаш хляба, отваряш кесиите, някой да не те е излъгал. От питиетата познаваш само студената бира. В театър не стъпваш даже когато вали. Само на кино ходиш. И то от 6 до 8. За да можеш рано да си легнеш. А костюм си шиеш по шест месеца, макар че всички носят вече дънки.
Прекъсна я келнерът.
— Какво желаете?
— Нищо — казах.
— Тогава, хайде, махайте се.
— Мога ли да пийна нещо? — попита тя и ме погледна изненадана и отвисоко.
— Можеш, един сифон по главата.
Обърна поглед към прозореца и захапа устната си, като че си тръгва, но не си тръгна! Тя ще предпочете по-скоро да я изгонят от университета, отколкото от градското казино.
— Една кока-кола — каза на келнера, който упорито чакаше. — Значи сифон — повтори келнерът, като тръгваше — и кока-кола. Голямото стъкло на прозореца издрънча, сякаш някой го посипа с пясък. По него се разпиляха и останаха като залепени малки зрънца вода, притиснати от вятъра. Настъпи тишина, вакуум, и капките останаха на стъклената повърхност като в мрежа.
— Достатъчно те мъкнах подире си — каза тя, като гледаше в капките. — Дойдохме заедно тук… преди три години, а виж себе си и виж мене.
— Да видя — отвърнах и взех от масата студентската й книжка. — Тройка… тройка… двойка… — четях на глас. — Предвоенно обучение — двойка… тройка… и още едно предвоенно обучение…
Тя ми я грабна от ръката.
— За две години — казах — четири изпита. Половината от тях по военно обучение.
Пъхна книжката в чантата си и я затвори.
— Аз ако следвах, щях да изкарам поне една четворка.
— Но ти не следваш — отвърна ми. — И никога няма да следваш. Забравил си и това, което си учил. И това, което беше обещал.
— Какво съм обещал?
— Че бръсначът е само временно, да се съвземеш малко и да тръгнеш нататък.
— Може би. Сега тъкмо действувам в тази насока.
— Напразно се мъчиш. Цял живот ще си останеш в оня курник. Но да го разбереш поне навреме. Та и тази работа да вършиш както трябва.
Вятърът отново се блъсна в прозорците. Казиното стана тъмно. Почерняха чашите, чиниите, бутилките по масите, притиснатите капки на прозореца се плъзнаха, мрежата се накъса и огромната стъклена повърхност се обля с вода. Колите изчезнаха в нея като потопени.
— Купете си билет от лотарията.
Продавачът стоеше над главата ми и не си тръгваше. Някак си предчувствуваше, че ще спечеля.
— Ще получа нервен припадък — казах.
— Ако имаше пукната пара — обърна се тя към него, — щеше първо да си купи цигари.
Дъждът удряше в стъклото. И двамата наблюдавахме тоя потоп, за да не се гледаме. Искаше ми се да стана, да сложа край на всичко. Колебаех се, седях нерешителен. Трудно е след две години да си отидеш изведнъж, без дума. Трябваше да кажа това, което досега не бях казал.
Но тъкмо когато мислех да започна, домъкна се някакъв мустакат. Дългокрак, висок, с голяма черна кутия, която висеше на рамото му и на която си почиваше свитата в лакътя ръка. Другата постави на рамото на Ана и се облегна.
— Здрасти — каза.
Седна, като с крак изблъска стола под себе си. Сложи кутията на масата, избутвайки към мен сифона, който келнерът междувременно бе донесъл.
— Конкурсът е анонимен — каза й той, като търсеше цигари по многобройните си джобове и се удряше по гърдите и бедрата. — Снимките трябва да бъдат специални, главата се изключва.
— Имаш намерение да постъпваш на работа ли? — попитах.
Тя не ми отговори.
— Какъв конкурс? — обърнах се към него.
— За крака.
— Какви крака?
— Най-хубавите — отговори той и пъхна цигарата в уста. — Конкурс за най-хубави крака.
— А как става това… че главата се изключва?…
— Не се взема под внимание.
Запали цигара, дълго кашляше натрупалия се предишната нощ дим, дръпваше отново и го изпускаше през ноздрите над и под мустаците.
— Казах на Симке за теб — обърна се важно към Ана, като от време на време плюеше и с пръсти чоплеше нещо под четината.
— Какво си му казал? — попитах.
Той задържа погледа си върху мен, после въпросително го пренесе върху Ана.
— Не му обръщай внимание — каза тя, като се стараеше да не ме гледа.
— Кой е този Симке? — попитах.
Той отново се обърна към мен:
— А ти кой си, ако мога първо да чуя?
— Нейният бръснар.
Той ме наблюдаваше внимателно, по-право ме отмерваше, и пак започна да дими на всички страни.
— Имаш ли още някой въпрос?
— Имам. Какво правят с главите им?
— Покриват ги.
— Аа…
— За да не влияят при избора.
— С какво ги покриват?
— С платнени чувалчета.
— А задника? — попитах. — И него ли поставяте в чувалче или за него имате отделен конкурс? Без краката?
— Стига си плещил — каза Ана.
Всички млъкнахме.
— Отивам да пикая — казах и станах.
Заобиколих бабата, която предлагаше увехнали карамфили, крадени от гробищата. В тоалетната рових по джобовете и търсех динар, защото друга баба настояваше да платя предварително.
— Предварително, предварително — говореше дрезгаво, дъвчейки парче сланина. — Защото после бягате.
Дълго стоях в тоалетната и гледах как водата се стича по фаянсовите плочки. Какви думи си казахме само, мислех си огорчен. При раздялата. Тя на мен и аз на нея. Като че ли повече тя на мен. Тръгнах обратно, за да бъдем квит. Мустакатият вече го нямаше. Тя седеше сама, зяпаше в прозореца, по който криволичеха вадички. Мълчи, пуши. Налях от сифона в чаша. Пия и гледам увехналите карамфили, пристигнали на моята маса направо от гробищата.
— Колко желаете? — пита бабата и ме блъска с кошницата в лакътя. — Малко цветя за нашето момиченце? Два, три, пет карамфила?
— Благодаря — отвърнах.
— Искате ли да ви гледам на ръка? — продължи да ме пръска със слюнка. — Ако желаете. Само кажете какво.
— Желая да се махнеш оттук.
— Аз, синко, целият те виждам — каза бабата. — Целият ти живот досега и всичко, което те чака. И не вземам много.
— Хайде — хвана я под ръка келнерът, който току-що мина. — Махай се, не досаждай на хората.
— А теб те чака уволнение — каза му бабата, докато той я побутваше между масите. — Захвана ли се с някого, той излиза и през заключена врата.
Останахме сами. Погледнахме се в очи.
— А тебе какво те чака — казах, — аз ще ти обясня.
— Само да се отърва от теб — отвърна тя.
— Аз съм вече минало — признах. — Сега са на дневен ред конкурси без глава и задник. Групово сваляне, с питиета, изкуствено осветление и силен грим, цялото жури.
По лицето й застина иронична, навъсена усмивка.
— Ако пропадна на конкурса, после какво?
— Няма да пропаднеш. Членовете на журито са обикновено на възраст, когато много не подбират, но ще изсъхнеш така от седене по кръчмите, от дима и неспането.
— Така изсъхнала после къде ще отида?
— Ще станеш манекенка. Там търсят съсухрени. Докато дойдат по-млади.
— А после?
— После идват пантите.
— Какви панти?
— Например оня там — и посочих с вежди към ъгъла. — Отдавна вдига чаша и гледа към теб. Вече е по стъпките ти, а не знае, че той е на ред едва към края.
— А накрая?
— Накрая ти ще тичаш по тях.
Излязох сам.
Дъждът беше престанал, облаците се бяха разкъсали, платнените навеси, натежали от вода, се изцеждаха, по мокрите листа се плъзгаше студена светлина от запад, синееше в локвичките по асфалта, край полегналата трева и повалените от дъжда цветя. Вървях бързо, дишах леко, като възроден и изкъпан.
Две години бяха изгубени, но чувствувах в себе си сили и пробудена воля, сякаш бях скочил в студена вода.