Синиша Павич
Горещ вятър (66)

В събота, докато се обличах за гръцката вечер, Весна се втурна в антрето цялата пребледняла от яд, седна в креслото, облегна глава на ръката си и се загледа в пода.

— Готов съм — казах й. — Тръгваме.

Тя повдигна очи към мен, побесняла и съвсем не хубава.

— Виждаш ли косата ми? — попита, като едва движеше устни.

Погледнах някакви къдрици, нещо започнато, замотано и тупирано.

— Какво е това? — попита, като с пръсти хващаше косата си. — А?

— Някаква нова прическа навярно — предположих сдържано.

— На какво приличам сега? — попита като не на себе си.

— Приличаш, детето ми, на занемарена жена. — Това бе Фирга, когото бях помолил да дойде да пази детето, докато ние се забавляваме.

— Точно така — обърна се Весна към него.

— И колко ти взе за това? — попитах.

— Не е важно колко е взел — пламна тя, — а какво е направил.

Тя продължаваше да се държи за косата, като че иска да я отскубне от главата.

— Тури си перуката — предложих.

— Коя перука имаш предвид? Онази старата, проскубаната, сплъстената и раздърпаната? Останах само със собствената си коса.

— Е — казах, като пипнах косата й, — и тя не е по-хубава.

— Не е, проклетнико — погледна ме почти със сълзи на очи. — На косата й е нужен майстор, грижа. Като момиче още си имах свой фризьор.

— Имаш и сега — казах.

— Майстора трябва да ухажваш, драги. Не ходиш ли редовно, обижда се.

Избухнахме най-сетне, повече тя, отколкото аз. Истерична реакция, реших, прочистване на атмосферата заради прическата, след като не можа заради любовника.

— Ако не те види две седмици — обясняваше възбудена, — не те поглежда повече. Оставя те на някакъв левак и ето… попари ме, изля боята, пресуши ме.

— Добре, не плачи — опитах се да я успокоя. — Аз ще те среша.

— Недей, да не получа разрив на сърцето — каза тя, като се успокояваше в креслото. — Аз нямам нужда от бръснар. Това не е сресване.

— Е — казах, — че и аз знам нещо.

— И той е бил майстор — намеси се Фирга.

— Чула съм какъв майстор е бил — продължи да реже тя, докато вадеше от скрина свои стари снимки. — Ето каква бях — каза и хвърли снимките на масата. — Каква коса имах. А ти докъде ме докара. На — хвърли ми една снимка (навярно от VIII клас). — Запазила съм доказателства.

— По-добре да беше запазила косата — казах, докато лявото коляно ми трепереше.

— С теб едва си запазих главата. И тя дълго няма да кара — започна да хленчи и да говори тихо. — Съсипа всички. Първо себе си, после мен.

Години наред не бях я виждал да плаче и това прекъсна кавгата. Свалих сакото, което вече бях облякъл, развързах връзката, запретнах ръкави и започнах да я реша. Пуснах музика, креслото й поставих пред огледалото, взех гребена, донесох леген топла вода, решил да направя и поправя поне това, което можеше да се поправи. Взех дори и ножици.

— Какво ще правиш с ножиците? — попита, като ме погледна с разплакани очи косо, отдолу. — Не искам никакви експерименти. Аз не съм морско свинче. Искам косата ми да бъде като на онази снимка.

Отместих снимката. Погледнах я още веднъж и я махнах.

— Забрави снимката — казах. — Това е било.

Поставих ръка върху тънкия й нежен врат, докоснах го с пръсти и леко го притиснах.

— Аз не копирам — казах, докато гледах в огледалото, в очите и носа й. — Правя нова жена.

— След като смаза старата — каза тя тихо.

И млъкнахме.