Синиша Павич
Горещ вятър (53)

Когато се събудих, вече се беше стъмнило. Зърнах Весна пред голямото стенно огледало.

— Долетяла е жената? — попитах.

— Долетяла — потвърди тя, без да ме поглежда. — Кацнала.

— Не зная само откъде?

— Аз от Лондон — обърна се тя към мен сърдито, — а детето още го няма от детската градина, защото ти се излежаваш и трябва да го прибира глухата и кьорава баба, която пресича улицата само на червено, защото друго не вижда.

— Ти си оката — казах, — защо не отиде ти?

— Защото сутринта рано излитам за Варшава, а трябва да си сменя прическата и бельото.

— Най-добре ще бъде да смениш мъжа си — казах още сънен. — Защото това вече на мен не ми подхожда. Ти се издокарваш и хайде под облаците, а аз слугувам тук.

— Аз съм твърдо на земята, драги. Отдавна. За кратко време научих испански, стенография, завърших два курса и успях да намеря тази работа. А ти какво направи в това време?

— Мен ме изгониха от предприятието.

Усмихна се без уважение, стори ми се. Отвисоко.

— Да не би да се хвалиш с това?

— Изгониха ме — подвикнах, — защото ти осигурих жилище и ти дадох възможност на стари години да се образоваш.

Усмивката изчезна.

— Обезпечи го с резето, катинара и райбера.

— Важното е, че вие две години се протягате в тоя комфорт, а Шурда стои на барикадите. В девет часа се защищавам в едно съдилище, в десет нападам в друго, в третото не се знае вече даже за какво се съдим. Шляя се из коридорите на съда, като че работя там, и докога ще продължава това?

— Докато не ни изгонят и оттук.

— А… това ще стане по-трудно — казах раздразнен. — Изпече Шурда правото и законите. Вече и адвокатите ме поздравяват с „добър ден, колега“.