Синиша Павич
Горещ вятър (11)

На края на четвъртата година равносметката стана още по-лоша.

Напуснах и Любомир Кустудич, разделих се с Анчето, останах и без работа, и без пари.

Докато размишлявах какво да правя и си гладех единствените здрави панталони, в стаята ми влезе господин Константин Веселинович, собственик на квартирата, в която живеех.

— Нощем се гладите — каза негодуващо. — А така не сме се пазарили.

— Не мога да ходя смачкан.

— Аз как мога? — попита той.

При него наистина всичко беше смачкано: и дрехите, и лицето. Бих казал и душата. Мъкнеше се в износени чехли по изтърканите килими из празните стаи на четиристайния си апартамент, тихо крачеше и все се взираше във вехториите си по ъглите и стените. От аристократизма му не беше останало нищо, освен дългия пъстър халат, с който се движеше из къщи като призрак.

— Виждам, купили сте си и електрическа печка измънка и я опипа да види дали е включвана.

— След като не искате да оправите радиатора.

— Можехте да си купите газова — продължи той като глух. — За електричеството точно сме се уговорили.

— Уговорили сме се преди всичко — казах нервно — да не влизате в стаята ми.

— Все трябва да поговоря с някого — въздъхна той. — Папагалът ми оглупя от вас, от паленето на лампата в коридора нощем. Не иска да разговаря повече. Устата не си отваря.

— Още нещо има ли? — попитах аз, като гладех бързо, за да не ми измъкне шнура от контакта.

— Има. Пак сте пържили мекици.

— Не сме се уговорили да гладувам. Понякога, казахме, ще си изпържа яйце.

— Яйце — поклати той глава, — но не мекици. Аз вечерям студен качамак, а вие ми опушвате цялата кухня.

— Ако вие сте минали на птича храна, това си е ваша работа. Аз трябва да ям.

— И аз трябва да ям, а на птича храна минах, защото не сте ми платили наема за този месец.

— Ще го платя.

— Кога? — впери дребните си очички в моите.

— Не знаех, че животът ви зависи от моите 2500 динара.

— 3000 динара — поправи ме той.

— Откога 3000?

— От този месец.

Оставих ютията, загледах се в старото му, сурово лице и почувствувах някакъв студ, нещо като течение. Само трийсет години го разделяха от снимката, която висеше на стената, снимка на малко преситен млад мъж, но засмян и пълен с живот, с коса на едри вълни, сниман на плажа в Макарска през 1940 г. Трийсет години, които на мен тепърва ми предстояха.

— Най-напред се уговорихме за 2000 — казах. — Когато поскъпна шоколадът, увеличихте го на 2500, макар че, доколкото знам, не ядете шоколад. Сега какво пак е поскъпнало? Протезите ли?

— Зимните спортни екипи — отвърна и изтегли шнура от контакта.

— Да нямате намерение — попитах — да отидете да се биете със снежни топки в Кранска гора?

— Някога, господине, аз прекарвах зимата в Гренобъл.

— И аз ли трябва да плащам за вашите спомени? Всеки месец по петстотин повече?

— Не всеки — поправи ме. — Само този, защото от първи, господине, ще трябва да си потърсите друга квартира.

— Как да ви разбирам? — попитах, като гледах вече гърба му.

— Като предупреждение за напускане. Изчезна тихо.