Синиша Павич
Горещ вятър (58)

Борис ходеше вече на училище и то главно следобед и аз най-често виждах папагала, Фирга и баба много рядко. Той избягваше нещо да се отбива у дома, а баба остана да угасва бавно на четиринайсетия етаж, отделена от земята, от зеленината, откъсната от улицата, дърветата, оградата и градината, из която се движеше, загледана в тъжния залез, където слънцето догаряше и димеше сред мъглата от изпарения като сред пепел.

— Ти, вуйко, съвсем ни забрави — казах му веднъж, докато седяхме край прозореца и гледахме опушения хоризонт. — Няма те да наминеш, да се видим.

Той мълчеше, направи кафе, започна да го сърба, доказваше, че идва, че къщата ми била празна, а като ме нямало мен, било му неудобно.

— Жена ти — каза — иска да си събувам обувките. Да не цапам килима. Ако ходех на задника си, да ми простиш, щеше да ми смъкне и панталоните. Като седна на креслото, ми подлага найлон и той шумоли под мене, като че ще се напикая. А в моята къща — добави — се влизаше и с копита.

— Бяхме като едно семейство — казах, докато прозорецът пред нас тъмнееше. — Дишахме като един човек.

— Имахме обща цел — каза Фирга и се наведе към мен. — Едно-единствено желание имахме — час по-скоро да се разделим.

Погледнах го изненадано.

— Повече да не се виждаме — подчерта той и се усмихна. — Това ни държеше.