Синиша Павич
Горещ вятър (67)

Успях да направя прическа, с която Весна се движеше предпазливо, с вдървен врат, сякаш носи на главата кана с вода. И гръцката музика не успя да я съживи. Танцувахме тежко, бавно, твърдо и седяхме на масата недоволни. Далеч бяхме от онази вечер в Скадарлия, а музиката като че ли от далече достигаше до нас и не ни докосваше.

— Мога ли да махна този номер от задника? — попитах.

Имахме номера за състезанието в танците на двойки.

— Можеш да извадиш и кола — отвърна тя.

— Какъв кол?

— Оня, който си глътнал. Танцуваш като напук — каза, но вече не така сърдито, а с някаква мъка, с някаква тъга, която трепна в гласа й, преди да млъкне.

— Не мога да танцувам — казах, оправдавайки се, — когато някой отстрани ме дебне дали съм завил наляво или надясно, като на шофьорски изпит. А и теб трябва да мъкна по пода.

— Роклята ми е тясна и дълга — започна да се оправдава и тя.

— Когато дадох парите за нея, беше добра.

— Тогава беше цепната — припомни ми. — Но ти ме накара да я зашия.

Започна да барабани с пръсти по масата и добави:

— Другите жени ходят голи, а аз трябва да слагам кръпки на деколтето.

Нещо като че я караше да предизвиква. Нечистата съвест ли, какво ли?

— Своето зашиваш, а чуждото гледаш.

Очаквах следващото изречение, за да избухна, да кажа всичко, да разпилея този брак и това, което беше останало от него. Но следващото изречение тя не изрече. Млъкна. И пръстите престанаха да барабанят по масата. Ръката й се укроти, остана до чинията и чашата, в която гледах. Повдигнах очи към лицето й. Вече я нямаше, тоест седеше, гледаше към оркестъра с неподвижна глава и очи, но я нямаше. Беше излязла някъде през широко отворените прозорци в лятната нощ, бродеше кой знае къде. Може би по някои пътеки, по кея на Сава, където лодките, изтеглени на брега, миришат на смола, на боя и терпентин. Между зелените площи на Калемегдан или по затънтени улици, или може би по някои други, в които не съм бил и не ги знам.

Необходимо ни беше да седим така заедно и да мълчим. То продължи. Пет, десет минути. Когато минаха десетте минути, тя измести ръката си на масата. Но съвсем малко, срещна моята и остави да я похлупя.

Така дочакахме края на програмата и конферансието, което на три езика съобщи отделните награди, раздаде ги наляво и надясно. На един Атина, на друг Пелопонес, докато накрая не спомена и маса номер 11.

— Една малка изненада — обърна се към нас, като гледаше как се държим за ръце като децата на чина. — Известната козметична къща — продължи конферансието (посочи и названието на фирмата) — дава съответната награда и на дамата с най-хубава прическа.

Продължаваше да гледа към нас, по-точно към Весна, протегна ръка към нея, поклони се и съобщи, че това е дамата на маса номер 11.

— Това сме ние — казах учуден, след като погледнах номера на масата.

Тя смутено се усмихна първо на мен, после по-широко и по-ведро на конферансието. Този пъргав мъж слезе от подиума, дойде и сложи на масата пред нея голяма плюшена кутия, привързана с панделка.

— За вашия чар — каза, усмихвайки се по начин, който аз никога няма да мога да овладея. — За вашата елегантност и вашето присъствие, което направи тази наша вечер още по-хубава… приемете скромната награда.

Наградата наистина беше скромна: колекция козметика, но достатъчна, хрумна ми дребнаво, да покрие разноските по това излизане. Конферансието обаче продължаваше да говори, хвалеше прическата, даже целуна ръка на Весна и подканваше залата да ръкопляска. Ръкоплясканията от останалите маси в началото слаби и изморени от другите награди се засилиха.

Гледах учуден лицата наоколо, жизнерадостно засмените очи, които приятелски блестяха. Ръкопляскаха, а някои даже махаха с ръка. Веселостта обхвана и мен, повдигна ме някак. Наистина ме повдигна. От стола. Стори ми се, че на мен ръкопляскат, мен поздравяват за това, което тази вечер бях успял да направя, че наистина бях разкрасил вечерта на тези хора, както сами казаха.

Не се изправих съвсем. Наполовина.

И се поклоних.