Синиша Павич
Горещ вятър (15)

След петнайсет дни написа писмо на Соча, като го викаше да уредят нещата. Той му отговори, че що се отнася до него, нещата са отдавна уредени. Фирга написа ново писмо. За два месеца изпрати пет писма, а от там пристигнаха две. Като между Сталин и Чърчил по време на войната. Написах и аз едно, дълго като фейлетон, но отговор не пристигна.

Вместо отговор и парите, които бях поискал, пристигна Соча лично. Уж по работа, да уреди нещо около пенсията си, а всъщност да разузнае и провери какво става с мен.

Завари ме в леглото. Някакви болки ме бяха хванали, отмалял, три-четири дни бях на легло. Температурата ми наистина беше нормална, но всичко останало беше ненормално. Мъкнех се из малката къщурка без желание да изляза. Този психически синдром те обясниха като излежаване и щом Соча седна, одумаха ме от всички страни, като мислеха, че спя.

— По цял ден лежи — чух Фирга.

— Ръцете не си изважда от джобовете — чух баба да шепне. — Пукната пара не внася вкъщи. А пащърнакът на пазара е седем десетачки.

— Където двама внасят — добави Фирга, — а трима изнасят, в такава къща берекет не може да има.

Присвил очи, чух как Соча ахка, тихо въздиша, мотае се около леглото, на което лежа, а ми се стори, макар че не отворих очи, че се наведе над мен да провери дали спя.

— Какво да правя? — оправдаваше се тихо, докато пиеха чай, а баба оправяше дюшека на пода. — Гроздето ми изгнива на корена. Само ние старите останахме. Всички избягаха от оня рай на земята. Щом се събудиш, зеленина пред очите ти. Птички пеят. Живее се човешки. Всеки те познава. Кво търси в тая лудница — не мога да проумея. По улиците само дето не се яздите.

— Ами яздим се, ето, и вкъщи — каза Фирга.

Той легна на пода. Соча го прескачаше, излизаше да пикае, връщаше се, сядаше на ръба на леглото, чешеше се и отново излизаше.

— Гази спокойно — кротко се събуждаше Фирга. — Свикнал съм да ме газят.

— И трябва да видиш — обади се баба отново — докъде ни докара.

— Абе на кого се е метнал! — започна и Соча да се ядосва тихо, като все по-нервно се чешеше. — Дядо му беше като Бисмарк. Яйцето на кантар мереше. Измери го и после го дава на заем, да не му върнат по-малко. Майка му два пъти едно кафе вари.

— Откакто дойде при тебе — прошепна баба.

— При мен не се харчи — призна Соча, като че искаше да се похвали с това. — Моят динар винаги е бил твърда пара.

— Понеже никога не съм го виждал — каза Фирга, — вярвам на думите ти.

— И ти не си прахосник — похвали го Соча. — А и баба е сметкаджийка.

— На мен сигурно не се е метнал — отряза го Фирга. — Аз и докато седя, не мога да не върша нещо. И всички в семейството бяхме трудолюбиви.

Тогава аз станах, те млъкнаха. Излязох навън да пикая.

— Стиснати — казах силно, — сметкаджии, трудолюбиви, пестеливи… и вижте накрая докъде сте стигнали: под третата палуба на товарен кораб.

Едва се промъкнах до вратата.

— Така както вие сте живели — викнах им оттам, докато изведнъж вече всички бяха заспали, — пет пари не струва.

Последните думи произнесох в тъмното. Баба беше станала от леглото и пъшкайки, успяла да обърне ключа на лампата.

— Можете да дрънкате и без лампа — чух я, като излизах в мрачината.

На сутринта Соча избяга, сякаш се изплаши от всичко и като че наистина бе дошъл по работа. Вкъщи цареше тишина, съмнителна, както и бягството на Соча в ранните утринни часове, докато аз сънувах джуджета и умрели риби.

— Защо ме боли темето? — попитах Фирга.

Той седеше на масата и четеше вестника.

— Имам тук една точка — казах му, като опипвах темето си. — Като я докосна случайно, изведнъж ме блъсва тук, минава по тила и слиза надолу по врата.

Станах от леглото, домъкнах се до масата, отпуснах се на стола.

— Под ребрата като че някой ме удря с юмрук — казах — и не мога дъх да си поема.

— Преди малко казваше, че те боли някаква точка на главата — зашумоли с вестника Фирга.

— И едното, и другото — потвърдих. — А най-лошо ми е нощем. Дълго не мога да заспя и пред очите ми излизат все някакви мушички. Какво значи това?

— Значи — рече Фирга, — че трябва да се ожениш.

Сгъна вестника.

— И всички тия неща да разказваш на жена си.

— Защо? — попитах. — Досаждам ли ти?

— Ами да ти кажа право, досаждаш ми. Нещо ми дотегна да те слушам. А повече не мога и да те храня.

— А-а! — казах. — Това ли е…

Настъпи мълчание. Баба се изкашля в ъгъла, в който се опитваше да спаси от разпадане някакъв чорап.

— И жената — казах — да ме храни, така ли?

— Трябва — обади се баба. — По закона е длъжна.

— А вуйчото — не — подчерта Фирга. — Никъде не пише такова нещо.

— Баба ти няма с какво — пак се обади старата.

— Бащата не иска и да чуе.

— Само жената — продължи баба. — Тя е длъжна да се грижи за всичко. Почне ли да те мушка тук-там, да те боли, да те задушава, значи вече не струваш и се хващай за жена. Да те стегне малко като обръча бурето. Щом мъжът е слаботелесен, тя ще работи. И ще носи безделника на гръб. Аз мъкнах дядо ти, докато си умря като господин. А аз се сбабосах.

— Млада и зелена — измърморих.

— Ама май и ти си се сбабосал — каза Фирга. — Направил си хармоники около очите. Затова хващай се за първата възможност, която ти падне.