Синиша Павич
Горещ вятър (62)

Започнах да заглеждам Весна. Забелязах нова прическа, къса, видях, че е отслабнала, че има на шията верижка, която аз не бях купил. Прогледнах изведнъж и повече не можех да си затворя очите. Дори и нощем. Лежах буден, гледах в тавана, който се очертаваше в мрака, гледах килима с разпилени трохи от луната, проникнали през завесата. Слушах равномерното й дишане. Гледах лицето й, докато спи, кротко, спокойно, наивно, като лице на дете. Разхождах се из кухнята, пиех вода, палех лампата и четях вестник, а след това отивах в другата стая да видя детето, успявах да заспя едва призори. Да си опаковам нещата и без обяснение да си изляза, да отида при Фирга? Навярно ще ме хвърли от четиринайсетия етаж. За да свършат веднъж завинаги с мен. Да я грабна за косата, да я поставяна масата и да й кажа какво мисля за всичко? Или да я ударя с юмрук в челото и както казват, да го отлежа?

На обеда мълчахме. Вече отдавна мълчим, разговаряме главно за детето, за училището му, за задачите, като че това беше единственото общо нещо, което имахме.

Загледах се в нея, засегнат от това откритие, и видях, че още е хубава, може би и по-хубава отколкото онази нощ, когато сред горещия летен вятър, сред топлия мрак се разхождахме из гробищата, пълни с мириси. Кой знае защо е по-хубава? Може би защото сега е чужда?

Тя долови погледа ми, който дълго лежа върху шията й, раменете и косата, след това върху очите, усмихна ми се и тази усмивка ме прободе повече, отколкото всичко онова, което каза Боб.