Синиша Павич
Горещ вятър (6)

Разчитах, ако човек може изобщо да разчита на нещо, че първата година в Белград ще ми бъде най-трудна. Не очаквах обаче, че втората ще бъде по-трудна от третата, а третата — по-лоша от втората.

Отначало се залавях за всяка работа. Единствено не продавах значки и шапки пред стадионите. Но продавах новогодишни честитки, книги по предприятията, разтоварвах вагони, разнасях мляко по домовете. И всичко по шест-седем дни. Толкова всъщност ми бяха достатъчни, за да ми омръзне работата. Дори следях и купувачите в големия магазин на самообслужване. Не знаех даже къде ме изпращат, докато с упътването от бюрото не се озовах пред управителя.

— Фигурата е подходяща — каза той доволен, като ме огледа. — Лицето точно каквото ни трябва.

— Какво лице? — попитах объркано и подозрително.

— Невинно — отвърна той. — Невинно и наивно. Простодушно.

— На вас, доколкото разбирам, ви трябва як, високи глупав човек?

— Така трябва само да изглежда — поправи се той. — А всъщност трябва да бъде като видра.

Поведе ме между гондолите, пълни със стока.

— Нашите купувачи, другарю Шурдилович, общо взето, са честни. Общо взето — подчерта и направи значителна пауза. — Но — продължи, като се разхождаше бавно — ако всеки петдесети вземе само по една дъвка — само една дъвка, спокойно ще стигнем дотам, да затворим магазина.

Спря се и се вгледа в мен.

— Крадат значи дъвки?

— Всичко крадат. Сардели, пасти за зъби, консерви, ножчета за бръснене, ментови бонбони, шоколади, тапи за бутилки… Кой каквото свие!

— Че и тапи ли? — почудих се.

— Миналия месец — каза той — липсваха 67 тапи.

— Че що за хора са това — попитах, — да крадат тапи?

— Такива като вас и мен. Същите хубаво облечени. Дами и господа. В кожени палта, с пръстени на ръцете.

— Значи липсват тапи?

— Липсват — сви рамене. — И вие затова ще сте тук. Да се разхождате… да наблюдавате. Да залавяте, ако се наложи…