Синиша Павич
Горещ вятър (17)

Пътувах обратно по широкото шосе на юг, към мястото, в което се бях родил и израснал, да докосна като Антей земята, която ще ми върне изгубените сили. В ранното утро бледото ми лице се клатушкаше в стъклото на автобусния прозорец, през него пълзяха осветените прозорци на вагоните в равнината. Мъкнеха се подир локомотива по блесналия и хладен хоризонт. През ливадите лъкатушеше ръкав на река, залутал се в тревата, от него се издигаше слънцето, росно, мокро, заплетено в клоните на гората, която светкавично растеше покрай пътя. Блестеше в очите ми без топлина, докато не се откачи от клоните и храстите и докосна реката пред нас. Тъмната вода като че настръхна с блещукащи тръпки от студената светлина. Заспах на стъклото с тази картина в очите. Събудих се от топлина. Слънцето се извисило, сухо, нажежено, припича хромираните части на автобуса. Бетонната лента на шосето се напукала като при суша. Жегата трепти в неподвижния въздух, обгорелите царевици стоят вцепенени в коравата почва, разпукнала от жажда. Петната от бензин и нафта по асфалта, гранясали от жегата, воняха на широкото плато, на което червените помпи трептяха като огньове. Едва дочаках да навлезем в хълмистата местност, по лицето ми да се замяркат сенки от гора. В далечината дълго плуваха обвитите в мъгла планинци, покрити като със зелена плесен от иглолистни гори, бавно се трупаха и приближаваха към нас. Почувствувах вълнение и тъга както винаги, когато пред мен се открият големи разстояния, безкраят и се покажат далечните върхове. Усетих струене на свеж въздух, докато влизахме между планините, докато прониквахме в клисурата, а когато автобусът спря, защото се блъсна в нещо, слязох в гората. Старите и снажни борови стебла, като скали обрасли в мъх, бучеха, без да потрепват в ясните висини. От дърветата капеше смола, мирис, силен като йод. От дълбочината на гората се чуваше скърцане. От старост. Чупеха се сухи клони, пращяха стебла от собствената си тежест и сила. Отдавна не бях стоял така сам сред пълна тишина. Стресна ме клаксонът.

Останалата част от пътя прекарах буден и нетърпеливо се взирах във всеки завой. Гората стана рядка и вместо дървета от земята никнеха камъни, избърсани от ветровете. Зад хълма се показа реката, блесна на завоя и затече край нас. Едва пълзеше по каменистото корито. Изтънелият слой вода се търкаше в разширеното дъно, разкъсваше се и откриваше голото тяло на почвата, едрия чакъл, измит и избелен от слънцето.

Слязох по-рано и продължих пеша покрай реката. Крачех бавно и поемах познатия мирис на върбите, на тополите, на мокрия чакъл и пясък. На дървения мост спрях, облегнах се на перилата, загледах се в старата тухлена мелница, под която на бентовете бяха насядали и стояха прави въдичари, почти задремали от монотонния ромон на водата. Заприщена, тя бълбукаше край бента на мелницата кротка като малко езеро. Докосвайки гладката й повърхност, мокрите брегове изпускаха зеленикаво жълта боя, която се разливаше чак до бетонните прагове. Прозрачните бръчки на водата преливаха по тях, блъскаха се в бетонните бентове и се разкъсваха в пяна. Там се разпиляваше и пречупваше крехката и прозрачна светлина, разбиваше се в мокрия прах, изпълнен с блясък.

Като влязох в града, видях снимката си от младини, във фланелка и без мустаци. Още стоеше във витрината на фотографа Савкавич като една от сполучливите снимки. Лицето — без бръчки, очите, пълни с оптимизъм и вяра в славата, която ще дойде, ме наблюдаваха през отражението на моя образ в стъклото. Голям, разпрострял се мъглив, без лице и без очи.

Седнах в градината на ресторанта. Лек ветрец люлееше ръбовете на бялата покривка, а по нея, по лицето и ръцете ми бавно се движеше пъстрата сянка на кестена, под който седях. Шумоляха водопадите на отсрещната страна, кротко се трошеше чакълът под краката на девойката, която мина, млада, стройна, гъвкава брюнетка.

— Гледаш… гледаш — казва ми келнерът Зия, с когото заедно пием кафе.

Другар от детските години.

— Коя е тази? — попитах го, след като девойката мина и отдалече ми се усмихна.

— Ленчето — отговори, като и той гледаше подир нея с недоволен израз на лицето.

— Дурковата ли? — исках да се уверя.

— Тя — потвърди Зия, — дето някога ти пишеше писма.

Гледайки след нея, добави:

— Ще се продаде като топъл хляб.

Изпи кафето си и стана.

— Всеки път, като я видя — каза, — иде ми да не се прибирам вкъщи.

— И ти ли си се оженил? — попитах.

Вместо отговор започна тихо да дрънка с монетите в джоба на ризата си. Знаех го като голям развей прах и безделник, а сега стоеше някак смален, кръгъл, отпуснат, като угаснал.

— Не знам и аз — сви рамене, като че и той се чуди. — Виждам всички се изпоженили. Та реших и аз.

— Кои всички?

— Ацо Плюнката, Зъбльото. Цялата ни стара компания. Зъбльото и къща си направи. Свирката има син и виличка в Манастирище. Щръбльо се прехвърли в Лесковац като техник. Аркадашът отиде чак в Скопие като домазет.

— Няма я значи вече? — казах. — Умря компанията, така ли?

— Е — отвърна проточено, — сбираме се понякога. Ама не е както беше. И чаши не се трошат вече. Новият управител не дава.

Тръгнах си, докато не бе започнал той мен да разпитва.