Синиша Павич
Горещ вятър (18)

Преди да вляза в двора на Соча, минавам покрай съседния. Две жени подпират оградата, любезно ми отвръщат на поздрава, а след това ме изпращат с одумвания.

— Тоя на Соча ли беше? — чувам съвсем ясно едната, защото в тоя град никой не умее да шепне.

— Той е — чувам другата, — ама нещо много смачкан.

— Или е болен, или е останал без пари.

Навярно това ми е било написано на челото, защото моето появяване вкъщи не предизвика нито едно нормално реагиране. Майка ми започна да плаче, като ме видя, като че са ме донесли на носилка. Соча, напротив, залепи се за телевизора и цялата вечер не се отдели от него, ядеше и опипваше чинията, без да поглежда. Единствено сестра ми ме попита колко оставам и то на края на вечерята.

— Само да взема парите — казах — и си тръгвам.

Същността на въпроса, както казват юристите.

— Какви пари? — най-после проговори и Соча.

— Монте — обясних спокойно. — Къде са моите пари?

— И аз не знам къде са моите — отвърна Соча през рамо. — Кои са тия твои пари?

— Наследството от дядо, което продаде — казах. — Лозето на Белите камъни.

— Това е и мое наследство, бате — обади се сестра ми.

— За дядо си чак толкова не милеехте, докато беше жив — изохка Соча. — Все трябва с нещо да подготвя дъщерята.

— На северния полюс ли отива — казах, — че ще я подготвяш.

— Омъжвам се — рече кратко сестра ми.

Прерязаха ме надлъж и нашир. Едва успях някак да честитя.

— Така че — подчерта Соча, докато аз честитях и питах кой е младоженецът — пари повече няма!

— А ония — попитах, — дето завиваше в някакви найлонови торбички и заключваше в огнеупорната кутия за черни дни?

— Че това са черните дни — отвърна той. — Още по-черни ли трябва да дойдат?

— Ами аз от какво да живея? — не можах да се сдържа.

Този неуместен въпрос можеше из основи да измени нещата.

Майка ми ще узнае истинското ми състояние, след което Соча ще бъде притиснат до стената, докато не изтърси малко пари.

— От труд — отвърна Соча. — От труд ще живееш.

И на него не му се искаше да ме разобличи напълно и да разкрие докъде съм стигнал.

— От труд — повтори.

— А ти какво си мислиш — отвърнах бързо, — че аз скитам по Белград и си живея?

Прехвърлих разговора от моето на неговото състояние.

— Я се погледни в огледалото — казах. — И какво виждаш? Един здрав човек.

— Напращял и побеснял — добави майка ми, винаги готова да говори на тази тема.

— А виж ме мен — върнах се към същността на въпроса, но сега от здравна гледна точка. — Какво виждаш? Нормален ли ти се виждам?

Престанах да ям.

— Виж ми кръговете под очите — казах и обърнах клепача. — Като че нощес три пъти съм умирал. Виж ми ноктите, тези бели петна като на мъртвец! Въздухът ни е пълен с олово — крещях, докато майка ми изплашена се кръстеше, — муха вече не може да видиш. Птиците избягаха, само ние хората се мъкнем като пребити.

— Кой те биеше по главата да отиваш там?

— На светец съм заприличал — казах и стъпих на кантара.

— Осемдесет и пет! — съобщи Соча, извивайки глава. — Само с трийсет жалки грамчета по-малко от мене.

— Защото дишам олово — обясних. — Колкото съм по-слаб, ставам все по-тежък. Пълен съм с олово и цинк.

— Да полудее човек — подвикна Соча.

— Като се пипна под ребрата, — обясних на майка ми, — като че си бъркам в окото. Кръвното ме мъчи. Кръвна картина по-добре да не си правя. Усещам, че ми липсват най-малко милион еритроцити.

— Леле — развика се Соча, за да спре емоционалния или нервен пристъп на майка ми.

Удари с юмрук по масата, стана и той.

— Какво ще чуя още? — кресна, след като притвори прозореца. — Абе моите бъбреци са като сито… жлъчката ми се е обърнала наопаки, коремната ципа ми е залепнала за дебелото черво, на дванайсетопръстника две язви като близнаци… за каквото и да се хвана, ми показва, че съм безнадежден случай.

Започна да посяга и да вдига от масата чашата за вода, чаената чаша, пепелника, солницата, каната, всичко, което беше домъкнал от различни бани тайно, крадени от хотелите, в които наперено е отсядал.

— Спомен от Нишка баня — четеше нашарените емайлови букви. — Спомен от Матарушка баня. Спомен от Върнячка баня. Спомен от Сиерийска баня и Соко-баня. Това са моите спомени.

— Разхождаш се по баните — потвърдих аз. — А жена си връзваш за готварската печка.

— Остава ми да отида още в Богутовачка баня — провикна се — и всички съм обиколил.

— После питаш: къде са парите.

Тогава той започна да къса ризата си, да се удря в гърдите като невменяем.

— Защо така ме наказа бог — рече, — защо ми даде будала син, който не ми дава спокойно да си умра.

И откъсна едно копче, но не пропусна да го хване във въздуха и да го даде на майка ми:

— Да го зашиеш!

— Щом се споменат пари — казах, — колчетата ти падат.

— И косата — продължи да крещи, — и косата ми опада от тебе. Вместо да ме хване под мишница, да ме закара в Богутовац, да ми закърпи малко нервите, които ми съсипа, той иска пари. Домъкна се като кучка на касапница: дай, дай, дай…

— Ами, тате, дай му — обади се сестра ми, — дай му, което е негово.

— Ти да мълчиш — сряза я. — Като не умееш да приказваш, трябва сега и зестра да ти готвя. Да беше купил на стария си баща поне един апарат за кръвното, та да не вися всеки ден на опашка при доктора. Мика, един казанджия, да дочака.

— Какво дочакал? — прекъснах го аз.

— Синът му да го качи на шевролета и да го вози по чаршията. А аз стоя настрана в калта, цял ме изпръскаха като пуяк. Мини телевизор му е донесъл. На лозето го носи, зобва си грозде и гледа програмата.

— Кой Мика казанджията?

— Боб му викат. И старото му име вече не се знае. На комшийските деца вместо бонбони писалки раздава.