Синиша Павич
Горещ вятър (48)

Така изплашен млъкнах. Не можех да спя, започнах да идвам на работа навреме, дори и по-рано. Избягвах групичките, разговорите по кьошетата и в бюфета, за да не чуя нещо ново, нещо, от което се плашех. Но следващото събрание не можех да избягна. На него прочетоха решението на комисията: да се дадат само четири апартамента. Петият — две стаи и половина, 65 квадрата, втори етаж, двайсет и шести нов блок без номер, вход 7, обект Б-20 се дава на магистър Чолович.

Исках да стана, но не можех. Започнах седнал да говоря.

— Чакайте малко, другари…

Никой не ме чу. Всички приказваха, врява, и аз се развиках.

— Не може така!

Успях да стана, като поех дълбоко от дима, който изпълваше помещението.

— Може, другарю Шурдилович.

Беше се провикнал Контраш някъде отдалече, от дима. Станал и той.

— Може ли? По същия правилник, така ли?

— Правилникът е същият — отговори, — но проблемите са нови.

Мъчех се да събера мислите си, да подредя изреченията, които ми се смесваха и бликаха объркани.

— Че ти, братко, миналия път беше за мене. Сега за кого си?

— За никого — провикна се някой.

— Винаги контра.

— Той е против всеки.

Някои започнаха даже да се смеят. Но един поиска сериозно думата.

— А какво става със списъка?

— Остава — обясни Контраш.

— И неговото пето място?

— И то остава. И точките. Всичко остава.

— Само апартаментът го няма, нали?

— Точно така.

— И къде се дяна тоя апартамент? — попитах. — Как може да го няма?

— Блокиран — обясни Контраш и започна да чете от правилника, който държеше през цялото време под мишница: „При извънредни ситуации управлението има право да разполага с един апартамент за решаване на кадровите проблеми, мимо утвърдения списък. Член 12, Точка 6.“ — Затвори правилника.

— А ситуацията, другари, е критична.

— Какво е критичното? — попитах. — При нас ситуацията все е критична.

Намеси се председателят на събранието в желанието си да въведе ред.

— Именно това искаме да променим — каза ми.

— И сте решили да почнете от мен, така ли?

— Все от някого трябва да се почне — опитваше се председателят да ме успокои и да сложи край на бурята. — А вие, другарю… другарю…

Не можеше да си спомни името ми.

— Шурдилович — помогнах му.

— Другарю Шурдилович, потърпете още малко, ще има жилища.

— Сериозно ли казвате, другарю председател? — попитах.

— Сериозно — потвърди, като ме гледаше. — Разбира се…

— Все ми се струва, че някой си играе с мен.