Синиша Павич
Горещ вятър (55)

Знаех, че е късно.

С течение на времето отслабваха сетивата и рефлексите ми, но се изостряше усетът, знаех кога на нещо му е минало времето, кога някъде съм загубил. Предвиждах точно кога няма да издържа и кога ще ме напусне волята, щастието или силите. Докато още избягвах да разсъждавам трезво върху всичко, знаех какво ще стане благодарение на този дълбок усет.

Този път знаех, че всичко е свършено. Написах отново жалба на двайсет и четири страници, но я надрасках без много надежда. Знаех, че това решение ще остане. Не защото беше справедливо. Времето му беше дошло. Водех битка, която от самото начало беше загубена, и сега беше дошло времето тая битка да приключи. Можех естествено да протакам още пет-шест месеца, да избягвам изпълнителните органи, да подавам нови и нови възражения, да задържам изпълнението, да го отлагам поради болест, поради дъждовния сезон, зимата, снега. Каквото можах, направих.

Но знаех, че ще трябва да си изляза.

Може би всичко щеше да изглежда другояче, ако не беше Иванович.

Тоя по-възрастен мъж, побелял, тих, заварих един ден у дома да пие кафе и разговаря с Весна. Докато се ръкувах с него, чух, че е ръководител на сектора, в който тя работи, бил любезен и докарал Весна до вкъщи, а предложи да помогне и на мен.

— Мишка ми разказваше за вашия случай — каза с любезна усмивка, след като седнах и се загледах въпросително в него.

— Извинете — прекъснах го, — коя Мишка?

— Аз — намеси се бързо Весна, — в службата ми казват Мишка.

Нямах време да се начудя на този факт. Продължиха да говорят ту той, ту тя, бързо.

— Не е лесно — каза Иванович, — но смятам, че ще направим нещо.

— Приказвахме веднъж — намеси се Весна, понеже забеляза, че съм съвсем объркан. — И другарят Иванович предложи да ни помогне.

— Общо взето — добави той, — вашият случай ми е известен.

— Не знам кой случай имате предвид. Аз ги имам много.

— Ами — смути се малка и той — във връзка с работата.

Размених поглед с Весна. Нейният беше изпълнен със страх да не изтърся нещо, да не разваля работата или може би да изплаша човека.

— В института, където работи сестра ми — продължи Иванович, — има едно свободно място в приемната.

— Каква приемна?

— Отделението, в което се приемат преписките. Завеждане и номериране на документите, вписване и класиране. Досегашният служител заболя от нерви и излиза в пенсия по болест. Това е добра възможност да заемете мястото му.

Изреди всичко това, изпи кафето и водата и стана.

— Закъснявам — каза, като че обяснява бързането си. — Постоянно закъснявам.

Името ми записа в бележника си.

— А оня — успях да го попитам — от какво се е побъркал?

— Кой?

— Оня, дето отива в лудницата.

— В пенсия — усмихна се страхливо Весна. — В пенсия по болест.

Иванович се засмя добродушно.

— Кой може да знае — сви рамене. — Днес вече никой не е напълно здрав. Само че у едни се проявява по-рано, у други по-късно.

Щом като си излезе, го нарекох мошеник. Казах на Весна, че ми стигат вече такива сладкодумни кръвопийци, случайни познати, които обещават какво ли не, щом те видят, а после изчезват като в научнофантастичен филм. По-щедър, по-вманиачен и по-лъжлив народ от нашия няма. Всеки ти обещава, каквото искаш и това, което не си и мислил да поискаш даже, но опитай се после да откриеш този тип и да му припомниш какво е обещавал. Опитай се да го уловиш, поне по телефона да му чуеш гласа и да му обясниш кой си. Изчезва човекът като в първоаприлска шега, а ти чакаш да се обади като истинско лековерно магаре.

Този обаче не се обади. След един месец поръча да му се обадя по телефона. От слушалката чух любезен поздрав, а след това съвсем точно: къде да отида, на кого да се обадя и какво да кажа, ако искам да постъпя на тази работа. И пак поздрав. Много любезен. И нищо повече.