Синиша Павич
Горещ вятър (39)

Оставих го да говори вместо мен, като реших да мълча гордо и неподвижно на мястото си. Стараех се да не я гледам, но тя седеше точно срещу мен, не исках да гледам и съдията, той доброжелателно се усмихваше и се взираше в мен, затова вперих поглед през прозореца в бельото, което се беше издуло на отсрещната сграда, проснато на въже и изпълнено с вятър.

— Да не сте се разколебали? — попита съдията с тон, като че разговаря с малки деца. — Все още не е късно да се помирите.

— Късно е, другарю председател — прекъсна го Боб.

— Жалко — каза съдията и се обърна към Весна. — А вие какво мислите?

— Тя каквото мисли — отговори нейният адвокат, — е написано в молбата.

— Браво!

Казах, докато гледах бельото на съседния балкон. Не можах да се сдържа.

— Браво за молбата, която е написала.

— И вашата е доста дълга — обади се съдията, докато държеше моята молба в ръка и продължаваше да се усмихва добродушно, после взе и нейната в другата ръка. — Да забравите тези обвинения — каза — и да се разделите по взаимно съгласие, щом вече не можете да живеете заедно.

— Да се разделим — казах, — съгласен. Но да забравя, другарю съдия, не мога.

Станах и започнах да чета молбата й, докато Боб дискретно ме дърпаше за крачола да седна.

— Садист — прочетох, без да се замислям, — безделник… наклонности към алкохол… мозъчно агресивен… неузрял… сексуално неуравновесен… паразит и ипохондрик… Ако това е вярно — казах, като преместих поглед от хартията отново към бельото, — моля съдът да ме разстреля на самото място. Такова чудовище не трябва да живее.

— Молбата — обади се Весна — написа моят адвокат.

— Написах — обърна се той към нея — това, което ми казахте.

— Аз казах само, че още не е узрял и че е безделник. И ипохондрик.

— И паразит — допълни адвокатът.

— Сексуално неуравновесен! — продължих аз. — Какво изобщо значи то!

Тогава стана Боб и притискайки с ръка рамото ми, ме накара да седна.

— Моят клиент — обърна се той към съда — преди всичко е наивен. Погледнете това невинно лице — каза и сложи длан на темето ми — и ще ви стане ясно кой е жертвата в този брак. Има такива хора. Пуснете го сред тълпа от хиляда души и хвърлете тухла, тя ще падне точно на неговата глава. Той обича хората и им вярва, в свят, в който моралът, честността, търпеливостта, диренето на смисъл на живота и чувствителността са потъпкани, смазани и заличени от гигантския ръст на технологията. Той продължава да вярва на по-добрите хора, както през детството си, вярва и на жена си. Той е роден да бъде изигран. Той вярва и на вас, другари съдии. И недейте да позволите и тук да бъде изигран. Не се оставяйте да ви заблудят интелектуалните фрази на моя уважаван колега.

Седна, като свали най-после дланта от главата ми.

— Не съм много сигурен дали наистина сме колеги — иронично се обади адвокатът от другата маса. — Аз — обърна се той към съдиите — не познавам другаря.

— Не би трябвало — остро му отвърна Боб — да се хвалите с невежеството си.

Исках да му кажа повече да не приказва, но стана нейният адвокат.

— Ние не желаем никого да изиграем — каза. — Ние сме съгласни на развод по взаимно съгласие, но при условие: да плаща издръжка.

— Това е то — пак стана Боб, вдигна ръка и я насочи към Весна. — Издръжка! Ин медиас рес! (Обърна се към съдиите.) Стигнахме до баналния спиритус мовенс на целия този фарс. За лебо, без мотика. Тя именно затова се е омъжила. Друг да ни носи на гърба. Не от любов, другари съдии. Тя никога не ни е обичала. Никога!

— Това не е вярно! — не можа да се сдържи Весна.

— Тя никога не е имала чувства към нас — продължи Боб да се клатушка над мен и се видях принуден да го прекъсна.

— Как не е имала — казах. — Кои „нас“ имаш предвид?

Той ме погледна, понеже му прекъснах изречението.

— Към мене имаше чувства — казах.

— Мълчи, глупако — прошепна, но съдията все пак го чу.

— Ще ви накажа, ако не се държите пристойно.

— Моля — обади се Боб и леко понижи глас. — Нервирах се. Млада, здрава и права жена, която всеки би приел на работа с открити обятия, не желае да работи, а да се обеси на врата на този вече уморен и изтощен човек. Кой няма да се нервира?

В тишината, която настъпи, след като Боб седна, се чуваше само шумолене на хартия. Шумолеше адвокатът на Весна, извади един лист, стана и го постави пред съдиите на масата.

— Вижте — заговори ядосано — и кажете: кой ще приеме на работа жена, бременна в третия месец?

Настъпи гробно мълчание.

— Позволете — чух Боб и шепота, насочен към мен. — Ти мълчи!

Бях като хипнотизиран.

— Ние твърдим — чух го отново, — че това дете не е наше.

— А чие? — чух съдията. — Чие е?

— Младата дама знае по-добре — отвърна Боб, като върна удостоверението на адвоката. — Ние с нея от три месеца не сме имали никакви интимни отношения.

— Кой не е имал отношения, бе?

Това беше моят глас.

— Кой не е имал отношения? — повторих, докато той се взираше в мен.

— Ние.

— Ти не си имал — казах ядосан, — но аз съм имал.

Той търпеливо сви устни.

— Искаш ли да ти бъда пълномощник? — попита тихо.

— Бъди, но недей да дрънкаш глупости.

— Аз твърдя, че детето не е наше — повтори отново упорито.

— Как „наше“ — кипнах. — Наше не може и да бъде. Може да бъде само мое.

— Това твое дете ли е? — попита раздразнен Боб.

— Естествено, че е мое, чие може да бъде?

Той въздъхна и се изправи.

— Ти, драги приятелю, си глупак на квадрат.

Съдията, който отдавна вече не се усмихваше, защото и той се бе нервирал, започна да диктува решението за глоба за непристойно държание.

— Сто динара — каза на Боб. — Предупредих ви.

— Извинете — стана Боб и закопча сакото си. — Но аз нямам сметка да стоя повече тук.

Излезе от съдебната зала.

— Значи нещата са ясни — каза адвокатът, а аз продължавах да се взирам в него. — Остава ни само да помогнем някак на тази нещастна жена. Детето, което ще се роди, не е виновно, че има такъв безотговорен, неузрял и безчувствен баща. Но ще бъдем виновни ние, ако на такъв баща не определим задълженията. Веднага. Още сега!

— Оня излезе през вратата — прекъснах го, — а ти, ако продължаваш така, можеш да изхвърчиш през прозореца.

— Ще трябва да накажа и вас — предупреди ме съдията.

— Абе кой е той, та ще се грижи за моето дете — развиках се, като в яда и възбудата съвсем обърках думите. — По-добре да погледне къде са неговите.

— Той говори вместо вашата съпруга — предупреди ме съдията.

— Тя да не е няма, та не може сама да говори. Ти умееш — за пръв път се обърнах към нея — и сама да лъжеш, защо ти е да плащаш на друг. Кажи тук, пред мен: безчувствен, неуравновесен баща ли съм, пияница ли съм, какъв съм?

— Не съм казвала такива неща — едва отговори Весна през стиснати устни.

Тогава стана и адвокатът й.

— Вие, другарко, постоянно ме излагате. Аз не мога така да защищавам вашите интереси.

— Абе от кого ще я защищаваш — продължавах да се гневя — от мен ли?

Съдията ме успокояваше, Весна мачкаше чантата си на скута, адвокатът прибра папката си.

— Струва ми се, госпожо — каза й, — вие самата не знаете какво искате.

— Да се разведа — отговори тя. — И издръжка.

— И за какво ти е нужен той — нахвърлих се отново аз. — Само ме предизвиква, кръвното ми спадна от него. Ще получа някакъв удар, тогава ти мен ще издържаш.

— Не го предизвиквайте — предупреди Весна адвоката. — Има ниско кръвно.

Той тръгна към вратата.

— Аз, изглежда, съм излишен тук.

Наведе се към съдийския състав, който седеше объркан и смълчан.

— Отказвам се от моето пълномощие. Нямам навик да говоря против двете страни едновременно.

Излезе, като с изискан жест си сложи шапката.

— Ето — рече смутеният съдия. — Всички си отидоха.

— Да си отиват — отговорих и гледах Весна. — Все някак сами ще се оправим. И за развода… и за това дете…

— Може би и ние сме излишни? — попита един от съдебните заседатели.

Гледах Весна и тя гледаше в мен.

— Вие сте умни хора — казах. — А и ние не сме глупци. Някакво разумно решение все трябва да се намери.