Синиша Павич
Горещ вятър (19)

Лъскавият шевролет на Боб, току-що измит, дълъг, с огромни перки над задните колела, бе спрял пред гостилницата на площада. От сребристата му броня се изцеждаше и капеше вода като от голяма чудна акула, залутала се и спряла на ръба на тротоара.

Боб обядваше в гостилницата. Гладко избръснат, в копринена риза и безукорен костюм както по времето, когато беше манекен, беше седнал на масата в ъгъла и изискано режеше бифтека.

— Единствено в ресторант — каза ми, след като седнах — обедът има някакво достолепие. В семейния кръг се превръща в обикновено лапане.

Предложи ми цигара, скъпа, дълга, запалих я с позлатена запалка.

— Задръж я — каза Боб дъвчейки, като видя, че се заглеждам в запалката. — Имам друга, тази вече ми омръзна.

Искаше да ме почерпи с капучино.

— Нямаме такива неща — каза гостилничарят смутен.

— Тогава две уиски.

— Уиски не продавам — отвърна гостилничарят.

— Тогава — търпеливо каза Боб — мартини. Две чаши мартини.

Гостилничарят млъкна.

— Нямате две мартини? — попита Боб.

— Нямаме нито едно.

— Отвикнал съм вече от тази атмосфера — обясними Боб, след като гостилничарят отиде да донесе единственото, което имаше: половин литър бяло и сифон. — От тези бацили и инфекции, които дебнат, от мухите, които се разхождат.

Огледа добре чашата на светлината, преди да пийне от шприца. Поиска да плати всичко, дори и това, което бяха изпили някакви мъже в ъгъла на салона.

— 652 динара — каза гостилничарят. — Всичко общо.

— Динари нямам — призна Боб, след като известно време пъхаше ръце в многобройните джобове на сакото и ги изваждаше празни. — Може ли с долари?

Измъкна зелени банкноти от вътрешния джоб, а после и разни други от панталоните.

— Или с франкове? — предложи на съвсем объркалия се гостилничар. — Швейцарски или френски?

И мен побърка, макар че като седях на масата, имах намерение да го наругая, да го обидя и накрая да му поискам да ми плати машинката за бръснене, която открадна пред очите ми.

— Защо ще плащаш за всички? — попитах, защото знаех, че досега не плащаше даже за себе си.

— Така съм свикнал — каза.

— Откога бе?

— Ти ме познаваш — призна — от лошите ми дни. Но те минаха.

Подаде ми нова визитна картичка, която извади от горния си джоб с два пръста, като с щипка. Проучвах я в колата, докато ме возеше в Лесковац на кафе, като по пътя заобикаляше мръсотиите, останали от впрегнатите крави и коне. От кичестите немски букви разбрах, че живее във Франкфурт на Майн, но не и какво работи там. Пее ли, краде ли или играе в телевизията.

— Каквото и да играе човек — отвърна със заобикалки на моя въпрос, — в края на краищата играе само собствения си живот.

Гледа ме известно време на масата през тъмните очила, които беше спуснал на върха на носа, после отново вдигна тези черни петна на очите и каза:

— Ти ще изиграеш ролята на живия труп в някоя канцелария. Тази модерна гробница.

— Така ли мислиш? — попитах заядливо.

— Познавам този блуждаещ поглед, който броди над чашата — каза уверено. — Вече те виждам как шумолиш зад купа преписки като мишка с огромен печат в ръка.

— Жестоко се лъжеш — отговорих му, като се стараех да бъда колкото се може по-естествен. — Жестоко се лъжеш.

— Бих искал да се лъжа — великодушно допусна тази възможност. — И един ден да те видя на моята врата.

— Какво ще търся на твоята врата? — попитах. — Аз тука не можах да се оправя. Не знам езика — казах потиснато, — трудно мога да се заловя за някоя честна работа, а нечестна не желая.

— Ако смяташ, че аз пренасям там бомби в чантата — каза — или че играя педерасти в порнографски филми, значи не сме се разбрали. Ако пък смяташ, че прекалената работа е необходима за успех в живота, значи си се поддал на пропагандата, която изгради тази посредствена цивилизация. Светът, ако искаш да знаеш моето мнение, не принадлежи на онези, които се трудят, а на храбрите и ловките. В света, драги приятелю, цари голямо безредие, пълна бъркотия. Идвам оттам и ще ти кажа, че хора, които най-много се трудят, имат най-малко и живеят най-лошо. Много по-добре са тези, които продават мъгла, откривателите на щуротии, създателите на ненужни неща, творците на нищо, арбитрите на модата, изкуството, красотата и популярността. Най-добре живеят тези, които нищо не вършат. Бивши крадци и нищожества пишат книги, своя неморал и нарушаването на законите превръщат в скъпо платени мемоари; за пеене вече не е нужен глас, нито слух даже, пеят и прегракналите, плагиаторите композират; най-много се продават лошите книги, които нямат никакво значение. Моята позиция се крепи на факта, че се произвежда много повече, отколкото е необходимо на хората. Та смятам за глупаво и аз да драскам по някаква хартия и да давам своята част в хиперпродукцията. Вторият факт, че голяма част от произведеното се пилее и стига в ръцете на безделници, лентяи, подлеци, крадци и глупаци, ме дразни и ме стимулира. Във втория факт, в този хаос и обърканост, се крие моят голям шанс и аз съм го яхнал.

Всичко това произнесе, без да спира, спокойно, като движеше само устните, а очите му останаха скрити зад големите тъмни очила.

— Разбираш ли? — каза накрая.

Отговорих, че разбирам, макар че бях доста объркан и леко пийнал, защото отдавна бяхме минали към празнене на чашите с коняк.

— Ти — казах, като се стараех да бъда свободен да приема този лековат тон на разговор, — ти съвсем се лъжеш, ако става дума за мене. И да не се изненадаш, ако един ден отвориш вратата и видиш пред вратата си Шурда.

— При мен — каза, като плащаше третата сметка този ден — вратата отваря камериерката.

Остави ме съвсем объркан с визитната си картичка и 500 марки сгънати, които ми пъхна между другото да ми се намират, да му ги върна, когато бъда в по-добро положение.