Синиша Павич
Горещ вятър (38)

В препълнения коридор на съдебната сграда, докато чаках съдията да ме извика, зърнах Боб. Стана от отдалеченото кресло, на което седеше, доближи се и се разположи в креслото до мен.

— Развеждаш ли се? — попита ме.

Някак делово. Даже „здрасти“ не ми каза. Като че преди час сме били заедно. А не бяхме се виждали с месеци.

— Откъде знаеш, че се развеждам? — попитах учудено.

— Интуиция. Всички мои познати се разведоха. На всички бях свидетел. Мога и на теб.

— За какво да си ми свидетел?

— Че е занемарила къщата. Че мисли само за себе си. Че не ти обръща внимание, не иска да работи. Иска да ходи по ресторанти. Че си й дотегнал, замерила те с подаръка, който си й купил на 8 март.

— Нищо не съм й купил.

— С нещо все пак — сви рамене — те е замервала.

— С джезвето — признах. — Пълно с кафе.

— И сега обмисля лъжите с адвоката да ти наложи и издръжка.

С мъка следях думите му. В дъното на коридора я бях забелязал с високия горд адвокат, който й говореше нещо.

— Каква издръжка? — попитах го, като гледах скришом натам.

— Законната. Понеже в момента е без работа.

— В момента да.

— А ти работиш?

Обърках глава към него.

— В момента да.

— Не е за момента, драги. То ще продължи по-дълго.

Отвори чантата си. Извади хартия и молив.

— Ти откъде знаеш колко ще продължи? — казах.

— Ние, неженените, го знаем по-добре — отговори и ми пъхна хартията в ръка. — На теб не ти е нужен свидетел, а адвокат. Подпиши тук.

Това беше бележка, с която упълномощавах Слободан Михайлович Боб да ме представлява пред съда.

— Че какъв адвокат си ти! — казах предпазливо и се колебаех да подпиша ли надрасканото пълномощно.

— Следвал съм — каза — две години и три месеца право. Това не е малко.