Синиша Павич
Горещ вятър (13)

В къщурката на вуйчо ми, която се състоеше от две помещения, намерих баба си, майката на майка ми, на седемдесет и осем години, а може би и повече. И тя самата не знаеше колко са точно. Повече броеше парите, отколкото годините. И без това изглеждаше някак вечна. Със зъбите, повечето от които бяха запазени, стискаше цигарето, старо трийсет години, и ме гледаше подозрително над чинията. Точно обядваше качамак, едно от трите ястия, с които главно се хранеше с лъжица стара четирийсет и пет години. Тя нищо не хвърляше, докато не се разпадне. Скъсаното кърпеше. Счупеното лепеше. Всичко беше кораво, тясно, неудобно и вечно. Освен мъжа й, моят дядо, който някак бързо угаснал, а казват, че бил весел и добродушен човек, с лека ръка и широки пръсти. Черната дреха, полата и забрадката на главата носеше откакто я помня. Струва ми се, че винаги е била вдовица. Качамакът загребваше с лъжица, чист, сух, с малко кисело мляко, добър за кръвоносните съдове, за зъбите, сърцето и храносмилателните органи, а при това и евтин. Облиза лъжицата така, че тя лъсна, после стана да сложи и на мен, зарадвана, че ме вижда, но сдържано, внимателно, докато не се изяснят мотивите на посещението ми с големия куфар в ръка. Това че я потупах по гърба, че хванах главата й с две ръце и се провикнах „леле, бабо, какво правите бе?“ и тъй нататък, веднага й се видя съмнително. Баба не беше няма, често говореше за себе си. Знаеше, че никой не го е грижа за нея и се домъкваме само когато ни потрябва нещо.

Вуйчо Фирга, напротив, още от вратата се усмихна широко. Не забеляза моя куфар и започна да ме критикува сърдечно, по навик: защо не идвам при единствения си вуйчо, като ренегат се мотая по Белград вече години, а вуйчо си заобикалям, като че има едра шарка. А той ме носил, докато съм бил още и тъй нататък, и ми се заканваше с пръст.

— Не исках да ви преча — казах.

— Какво ще ни пречиш — почуди се. — Ние сме двама самотни стари хора. Кой може да ни пречи?

— Тук — казах, като се озъртах из стаята — е тясно и за вас двамата.

— За живеене може би е тясно — призна. — Но да се отбиеш на кафе, за един-два часа разговор, все още има място и за теб.

— Знам ги тия роднински разговори — казах, като гледах качамака, който баба изгребваше пред нас. — Започват с кафето, а свършват със спане в твоята пижама.

— Защо ще спиш в моята пижама? — искрено попита вуйчо.

— Защото ще настояваш да остана тук и да спя у вас.

— Че да не съм луд да те карам на нещо невъзможно — каза той.

— Не си луд, но си вуйчо, и то единствен. Къде ще ме пуснеш да се мотая по Белград, като имаш собствена къща.

— Не е мотаене това — намеси се баба, като поставяше четвъртинка или може би две пети от пушената вече цигара в цигарето. — Ще си вземеш някъде стая като другите млади хора. По-добре, отколкото да спите тук един върху друг.

— Не виждам защо един върху друг — казах, поглеждайки вляво и вдясно из стаята към двете единствени легла и креслото в ъгъла. — Ще ми намериш място някъде тук.

— Тук ли? — попита вуйчо и се обърна към ъгъла. — Тук? — повтори, след като погледна куфара ми.

И млъкна.

Искаше да каже, че това е невъзможно, но в същия миг проумя, че все пак е възможно, а необходимо беше още съвсем малко време, за да разбере, че това е всъщност неизбежно.

— Две години чака да се отбие при вуйчо си — каза сърдито на баба — и веднага се хвана за пижамата.

— Исках да дойда като човек — казах. — Когато се замогна и създам нещо. А не като мухльо.

— Доколкото виждам — каза, — дошъл си като мухльо. Разбра значи, че няма да си отида и започна с обиди.

— Ако човек в момента няма работа, пари и жилище — отвърнах, — не значи, че е мухльо.

— А какво значи? — запита баба, проточвайки думите. — Какво значи, искам да ми кажете.

— Значи — рече Фирга, — че са го натирили и от работата, и от квартирата.

— От квартирата наистина ме натириха — признах, — а бръснарницата напуснах доброволно.

Думите ми предизвикаха малка суматоха.

— Каква бръснарница пък сега? — попита баба. — Нали беше почнал да кара такси? — обърна се тя към Фирга.

— Таксито оставих още по-рано — обясних.

— Леле, божичко — въздъхна Фирга, като гледаше качамака на масата. — Какво е това бе, джанъм, какви деца растат сега?

— Никакви — отряза баба и изгаси цигарата, останала вече осминка, да не дими напразно.

— Работят година на едно място и бягат като от затвор — почна да се гневи Фирга.

— Затова всички работи им са такива — пак се обади баба вече ядосана, грабна лъжицата, с която тъкмо възнамерявах да ям качамака, изви я с кокалестите си ръце, като че е от восък, и така изкривена я хвърли на масата.

— Кьопаво, щураво, мърляво, недовършено… през куп за грош. Такива сте, така работите и така живеете.

Взех лъжицата в ръка, обърнах я.

— Сега как ще ям? — попитах.

— Ей така — тя пак я взе, изправи я някак. — Мога и гривна да направя от нея — каза, нави я около ръката и почна да я размахва пред лицето ми.

— Защо не изкриви своята лъжица — казах, — а не сега да ям с ръка.

— Опитай с тази — каза и хвърли на масата старата лъжица, скрита в джоба на престилката й.

На масата издрънча четвърт килограм желязо, излято за вечни времена.

— На сватбата си съм яла с нея — каза сърдито, — всички сватове вече измряха, а тя е все същата. А с вашите днес — викна — до никъде няма да стигнете.

— Да са само лъжиците — заклати глава Фирга, забравил съвсем за качамака. — Вече не мога да купя една тръба. Новите кранове текат, два пъти си изрежеш ноктите и на третия ножичките се разпадат. Апартаментите прокапват, обувките пропускат.