Синиша Павич
Горещ вятър (31)

По това време вече работех. В „Монтаж“-а. Щом си взех последния изпит в административното училище, Фирга, изнервен от моето мотаене из къщи, ме заведе направо при директора на предприятието. Рано сутринта, човекът не беше пристигнал още на работа, та чакахме на пейката в някакъв коридор, превърнат в стая и разделен наполовина от стъклена стена. Гледахме бюрото, което изпълваше коридора, човекът, който седеше зад него, въртеше молива, пъхнат в острилката, проверяваше върха срещу светлината, после телефонира да му донесат кафе, измъкна някакви преписки и дебела, твърдо подвързана книга от чекмеджето, нареди всичко на масата, а след това отново вдигна слушалката да пита какво става с кафето. По едно време виждахме само гърба му, защото ровеше нещо в най-ниското чекмедже, а когато се изправи, едната му ръка беше пълна с преписки, а с другата си оправяше очилата на носа.

— Заповядайте — каза изведнъж, като погледна и към нас. — Слушам ви.

— Какво слушаш? — попита Фирга.

— Да чуем. Какво желаете?

— От теб нищо — отговори Фирга. — Гледам те само какво правиш и отивам по-нататък.

После стана. Станах и аз.

— Къде отивате? — обезпокои се човекът и ни погледна през очилата.

— При директора.

— Няма да може — отсече.

— Ще може — каза Фирга. — Сега мина през стъкления коридор зад главата ти.

— Директорът, другарю, не приема всеки.

— Че аз да не съм всеки — отвърна му Фирга. — Аз съм работил тук двайсет години.

Човекът зад бюрото видя кафето, което точно пристигаше на голям поднос, живна.

— И защо са ви изгонили? — попита, като поемаше чашката.

— Никой не ме е изгонил — каза обидено Фирга. — Паднах от скелето.

— Вие смятате — каза и отпи от кафето, — че е достатъчно да паднеш от скелето и директорът трябва веднага да ви приеме?

— А откъде трябва да падна?

— Първо трябва да изложите случая си пред мен, а след това аз ще реша при кого да ви изпратя.

— Ти си остри моливите — каза Фирга. — Размишлявай за своя случай, а за мен не се грижи.

Мина през някаква врата, която явно познаваше, после през малък коридор и се озовахме в кабинета на директора.

Директорът също пиеше кафе, разглеждаше вестника, разпрострян на бюрото, и държеше телефонната слушалка на ухото. Гледаше разсеяно към нас, докато разговаряше, а разговаряше дълго и чак след като остави слушалката, се усмихна на Фирга. Прекалено сърдечно, както става обикновено при хора, които никога не са били близки, а след това години наред са били съвсем разделени. Бяха земляци, директорът малко по-млад от Фирга, по-як, по-здрав, бивш бригадир, когото някога Фирга довел в това предприятие, докато било още малко, а Фирга представлявал все пак нещо. Като чу за какво сме дошли, сърдечността се изпари.

— За теб това е дреболия — Натисна го бързо Фирга. — Мястото не е бог знае какво. Само пет кандидати има.

Директорът отново взе телефона, набра някакъв номер. След това остави слушалката, загледа се известно време в нея, после в мен, за пръв път.

— Това ли е момчето? — попита.

Аз седях като идиот, докато той ме отмерваше.

— Земляк ти е — добави Фирга, — син на Соча Шурдилович, оня, дето се ожени за сестра ми.

— Освен че ми е земляк — попита директорът и пак се загледа в слушалката, — каква друга подготовка има?

— Средно административно — каза бързо Фирга — и още две средни незавършени.

— Ами защо не довърши най-напред тези училища? — хвана се директорът за тях.

— Къде ще ходи стар човек вече на училище?

— Стар ли? — повтори директорът.

— Така казват. Където и да потърси работа, казват, че бил стар. Даже вече се чувствува потиснат.

— Потиснат значи… и стар. А училищата недовършени.

Чаках още някое заключение, за да стана и да си изляза.

— Едното току-що завърши — каза Фирга. — Административното. Всъщност само едно се иска. Освен това ползва немски.

— Човек ползва нож и вилица — каза директорът, като гледаше някъде встрани. — Езикът или се владее, или не се владее.

Трябваше да кажа нещо. Каквото и да е. Беше станало непоносимо.

— Това първата работа ли му е — попита директорът, — или вече е работил някъде?

— На дванайсет места — обадих се аз.

Настъпи тишина. Фирга млъкна.

— Защо… — директорът ме погледна, — не струваха ли?

— Точно така — отвърнах. — И дванайсетте.

Директорът дълго сгъваше и гладеше с длан вестника, говореше, че ще види, че нищо не обещава, че ще провери, че има събрание, трябва да тръгва, извинява се, като излязохме, аз все се надявах, че от всичко няма нищо да излезе. Все пак ме назначиха.