Синиша Павич
Горещ вятър (23)

Във Франкфурт на Майн вратата ми отвори наистина камериерката.

Боб влезе в стаята след десет минути, докато аз разглеждах мебелите, и веднага се отпусна в креслото, на което точно се възхищавах. Загърнат с копринен халат, изглеждаше по-уморен от мен, макар че бях прекарал цялата нощ във влака. Лицето му беше като сдъвкано, току-що отделено от възглавницата, очите отваряше с усилие, а едва протегнатата ръка се измъкна от моята и лениво се отпусна на коляното.

— Извинявай — каза, — че така…

Не довърши изречението, поиска да извадя уиски и две чаши от барчето. Попита ме колко е часът.

— Нещо ми се спи тази сутрин — призна, чукна се с мен, попита къде съм се настанил.

— Никъде — казах.

Той изпи уискито мълчаливо, като вода, попита ме къде съм спал.

— Във влака.

Все повече потъваше в креслото, докато краката му докосваха моите, а брадата — гърдите. Издърпа чекмеджето от лявата страна, извади от него малък бележник, от бележника — визитна картичка и ми я подаде.

— Йохан Филип — прочетох, — хотел „Германия“.

— Иди при него и му кажи, че аз те изпращам.

Смутен леко от такова посрещане, гледах го как се изтяга по креслото и пода и поисках да разбера какво работи този Йохан в хотела.

— Той живее в хотела — отговори ми Боб спокойно, прозявайки се. — В апартамент. Изпий уискито и отивай веднага при него.

— Не съм и седнал още.

— Няма какво да сядаш. Докато седиш, той може да отиде на състезанията в Монц. Трябва да се действува веднага. После ще седиш.

— А — попитах все още с неизпито уиски в ръка — за какво ми е този Йохан Филип?

— Всъщност той е Йован Филипович, наш човек. Ще ти даде позволително за работа, позволително за пребиваване и ще ти намери квартира. Засега това е най-важно. Другото — лесно ще уредим. Кажи само, че аз те пращам. После ела.

Изпих уискито и тръгнах, изпратен до вратата от шумоленето на копринения му халат.

Намерих Йохан Филип в апартамент 612. Хотел „Германия“ беше от старите, солидни хотели, с дебели стени, дебели килими, мраморни стълби. Тишината, меката светлина, тихите гласове, безшумните асансьори, мълчаливата прислуга господарски ме потискаха и до вратата на апартамента на шестия етаж пристигнах предпазливо, внимателно.

— Аз съм Шурдилович — казах на Йохан Филип, след като той ме измери през леко открехнатата врата и мълчаливо ме пусна вътре. — Изпраща ме Боб.

— Боб? — каза, като захапваше незапалената цигара в устата и стоеше пред мен едър, необръснат, космат, в кимоно, по което хвърчаха златни змейове. — Кой Боб?

— Слободан Михайлович — обясних. — Боб.

Той извади цигарата, взе една, втора, трета бутилка от масата. Имаше още бутилки, но едва от четвъртата успя да изцеди нещо в една чаша. Друга изобщо не възнамеряваше да налива.

— А защо господин Боб не дойде лично?

— Каза, че мога и сам.

Изпи чашата и се нацупи, като че пие лекарство.

— И какво каза още господин Боб?

— Каза да ми дадете позволително за работа, позволително за пребиваване и квартира.

— Може би и панталоните си?

Тоя съвсем ме сащиса. Гледаше ме отблизо, пак с цигара в уста, сякаш чака отговор на въпроса си.

— Панталони — казах, — както виждате, имам. А както ще видите, не съм и ням.

— Не си ли ням?

— Не — казах рязко.

Тоя Йохан Филип не ми хареса, космат, по гащи, в разпуснато кимоно и нахален.

— Понеже не си ням — каза, — отивай при господин Боб. Още сега. Кажи му да изпрати парите. И няма да питаш кои пари. Нищо няма да питаш. Отивай веднага.

— Че аз не съм дошъл тука да ви пренасям хаберите!

— Was? — изпусна се той на немски и разбрах, че е леко пийнал.

— Я си сложи — казах по-високо — панталоните, които предложи на мен, иди ти при него и лично се оправяйте.

— Панталоните ми — почна той да ръмжи — ги взеха за гладене. И шестте чифта, плюс ризите и гащите. Ясно ли ти е?

— Като ги върнат — казах и отстъпих една-две крачки, защото той вървеше към мен.

— Не искат да ги върнат — каза още по-нервно. — Правят се на луди, защото три месеца не съм плащал сметката за този никакъв апартамент.

— Ами плати я! — отдръпнах се към вратата.

— Да платя ли? — изсмя се той, после стана сериозен. — С какво? С какво да я платя, питам те?

— Защо питаш мен? — отвърнах леко изплашен, защото ме дърпаше за реверите.

— Малцина са тези, които не са завлекли Йохан Филип — хвана ме за двата ревера и ме притегли към себе си. — Срещу бланко-разписки и на честна дума милиони съм давал. А сега ме държат по гащи в това свърталище, вместо да седя в „Хилтън“, където никой изобщо не се осмелява да ме попита даже за пари. Бягат от мен като от крастав. На всичко отгоре ми изпраща човек, който е паднал от небето, да му дам три позволителни.

— Аз тръгвам — казах.

Той притисна с ръка вратата, затвори я. Допря показалеца си в гърдите ми.

— Кажи на Боб, че имам дълги ръце! — понижи глас. — Ако ми тропнат затвор, ще повлека и него, макар за крака. Ще го намеря, ако ще и през комина. Ще го подкъся, и то отгоре.

— Ще му кажа — обещах, но вратата не можех да отворя от лакътя му.

— Най съм опасен, когато краката ми висят — каза още по-тихо. — Мога сам да си ухапя и ухото. Ако разбираш какво значи това.

— Разбирам — казах и гледах да се добера до коридора.

— Ти нищо не разбираш — отвърна той и беше прав. — Ти само му предай какво съм казал.

— Ще предам — обещах, като отворих насила вратата.

— До седем нула нула да е тук! — шепнеше подир мен, докато безшумно препусках по дебелия килим на коридора. — Или ще го събират с лопата!

Заварих Боб на велоергонометровото колело. Потен и запъхтян отиде зад стъклената стена на душа и оттам изслуша съобщението ми.

— Откачил значи Йованчо — каза и излезе от кабината освежен, сресан, съвсем не загрижен.

Направи си някакъв коктейл, раздруса го и взе същия черен бележник.

— Йохан — каза, като намери името му. — Филип!

И дебело го зачеркна.

— Що зачеркна човека? — почудих се.

— С такива — обясни ми, докато пиеше коктейла и пред устните му се събираха кубчета лед, — които споменават затвори, трябва да си на разстояние.

— Няма ли да му върнеш дълга? — попитах.

— Това е комарджийски дълг — отговори ми спокойно и се отпусна в креслото. — Законът такива дългове не признава, тъй като са неморални. Аз не го признавам, защото господин Филипович лъжеше.

Гледаше ме продължително, внимателно.

— Забрави го — каза.

Стори ми се, че и той е готов да ме забрави, но бях пред него, седнал в другото кресло.

— Елза! — извика неочаквано.

Влезе камериерката, застана до самата врата и размени с Боб няколко бързи изречения. Изглеждаше, като че се карат и крещят един на друг, доколкото можах да разбера в бързината, Боб искаше да приготви една стая за мен.

— Прислугата и тук е невъзможна — каза, след като камериерката излезе.

— Може би не е удобно да спя тук? — измънках.

— Остави на мен.

Самоувереността му успокои малко нервите ми, изопнати още от сутринта. Сега Боб изглеждаше много по-добре, отколкото преди два часа.

— Питам — обясних му, — защото ми се струва, че не живееш сам.

Гледах снимката на жена, сложена в кожена рамка, поставена косо под голямото стенно огледало. Русокоса жена, дълголика, странно се усмихваше от снимката само с устните, докато в светлите прозрачни очи тази усмивка я нямаше. Като че ли снимката бе съставена от две отделни и на средата слепени различни глави.

— Това жена ти ли е? — попитах.

— Да кажем — отвърна, като погледна снимката — приятелка.

Загледан в нея, остана пред огледалото, отпуснал долната устна, като че размишляваше нещо и съвсем ме беше забравил.

— Но изключителна жена — неочаквано поклати глава. — Началник-отделение в стоматологическа клиника — обясни, като ме погледна и започна да се разхожда из стаята. — Много способна. Имам предвид за зъбите.

— Може би ще се сърди? — попитах.

— Няма — поклати глава. — Тя уважава приятелите ми. А ако се обръснеш и пристигнеш с бонбониера и букет цветя, ще бъде поласкана.

— С букет — повторих, за да запомня всичко.

— Да — потвърди той, като ме изпрати до вратата — и с усмивка, моля те. Извини ме за забележката, но имаш някак потиснат вид на човек, комуто всичко върви наопаки и който цял ден не е хапнал нищо.

— И не съм.

— Гледай да дойдеш преди обяда — каза ми в антрето. — Бъди забавен. Никой не се интересува от чуждите неволи. На нещастното и стъписаното лице тук всеки затваря вратата.

В 14 и 15 бях на същото място избръснат, подстриган, с букет лалета в ръка, с бонбониера под мишницата и усмивка, която бях упражнявал пред стъклото на една витрина. Звънях петнайсет минути. Никой не отваряше, отвътре не се чуваше никакъв шум.

Обядвах в приземието на съседната сграда. Ресторантът беше с големи прозорци към улицата и аз седях като във витрина, всеки минувач отвъд стъклото се заглеждаше в чинията ми, в бирата. Минаваха коли безшумно, хора бързаха насам-натам и между тях неочаквано се мярна и Боб. Махна ми през стъклото, влезе и седна на масата.

— Знаех, че ще бъдеш тук — каза. — Обядва ли?

— Да — потвърдих, — а имаме и десерт.

Взе един бонбон от отворената бонбониера.

— Не зная само какво да правя с букета.

Взе букета, помириса го и го върна на масата.

— Беше ли горе? — попита.

— Бях. В 14 и 15.

— Настъпиха малки усложнения — обясни ми той, докато смучеше бонбона. — Непредвиден истеричен пристъп.

— Точно сега ли?

— При нея това става веднъж месечно. Като мензис. Психическо разтоварване от напрежението, натрупано на работата. Иначе е много способна.

— За зъби, нали?

— И изобщо, за организация. Много я ценят. Само че за съжаление от време на време, както в случая, получава нервни кризи. Опита се да си пререже вените.

— Твоите или своите?

— Тези жили обаче не ме плашат — продължи. — Навреме винаги могат да се закърпят. Оставих я да ги реже, изправена пред такава реакция тя отвори прозореца с намерение да скочи.

Настъпи тишина. Чаках да продължи. Той взе още един бонбон.

— Това вече не можех да рискувам. Дръпнах я за косата. А тя носи перука на работата и се разигра неприятна сцена.

— Изглежда — казах, — че ти си изскочил през вратата.

— Това е временна трудност — обясни ми той. — От такива ситуации аз сам излизам — като имам предвид, че най-доброто за психическата терапия е самотата, тишината и самоанализът.

— Да те попитам нещо — казах, като изпих останалата част от бирата в чашата.

— Заповядай!

— Можеш ли ти да се върнеш вкъщи, да залепиш няколко шамара на жена си, че да седнем и разговаряме като хора.

— Първо — отговори ми той надменно, — тук мъжете не бият жените си. Второ, тя не ми е жена.

— Че защо тогава търпиш такова нещо в къщата си? — попитах коравосърдечно.

— И къщата не е моя.

— Така и предполагах.

— Ти обаче не се грижи за мен — продължи спокойно.

— През ум не ми минава — казах. — Грижа се за себе си.

— За теб всичко е наред — успокои ме и извади някакъв плик от джоба. — Моите проблеми не са твои, но твоите — обратно, решавам аз.

Взех плика, затворен, адресиран до хер Жулиен Живаго.

— Тоя пък кой е? — попитах подозрително.

— Живорад Живкович, наш човек. Всичко съм написал, само му го предай и го поздрави от мен.

— Питам те кой е тоя Живорад Живаго?

— Голям мой длъжник. Иначе известен на всеки в тази част на Германия.

— С какво известен? — настоявах все по-предпазлив и недоверчив.

— С това, че има вила на Рейн, къща в Бавария, яхта на Женевското езеро, една къща тук, с парк на площ от два хектара, и специализиран салон за разкрасяване.

— За какво съм му на него? — попитах.

— Ще наглеждаш как поддържат градината. Работници подкастрят розите, подстригват и изглаждат тревата, а ти само ще наглеждаш, 500 марки седмично. Това място пазех за себе си, ако стане някога беля, но го давам на теб.

— Затова ли ме съветваше да дойда тук? — попитах. — Да ставам паркаджия.

— Това е, драги, господарска работа. Три часа разходка из незамърсения въздух, под чуруликане на птички. Има хора, които за такава работа са готови да платят 5000 в брой.

— Продай им я — казах.

— Смятам те за приятел — отвърна. — Като начало това нещо е прекрасно. Имаш неприятни впечатления, знам, дойде в навечерието на истеричния пристъп, уморен си, но ще видиш, ще се смеем заедно на всичко.