Синиша Павич
Горещ вятър (69)

— Всеки ход — каза Боб — в своето време.

Заварих го да чете бележките ми, непредпазливо разхвърлени по бюрото. Миех си косата в банята, без да зная, че е влязъл, че чете, прелиства страници, гледа ги подозрително през очилата, които беше започнал да носи, негодуващо отпуснал долната устна.

— Този ход е трябвало да направиш веднага — продължи, докато аз ядосан прибирах листовете пред него и ги взех. — След толкова вече направени ходове, общо взето всички погрешни, позицията се промени и сега си обикновена пионка някъде в ъгъла.

Беше в лошо настроение, палтото си не съблече даже.

— Остава още само да те изядат — бъбреше през отпуснатата си устна и изнасяше брадата си напред.

И аз не бях в по-добра форма. В умивалника остана шепа измита коса. И друга, заплетена в гребена.

— Никой не може да изяде Шурдилович — казах, докато поставях листовете в папката. — Шурда си остава, приятелче, там, където е. И с този факт, щат, не щат, всички трябва да се съобразяват.

Гледаше как притискам едва затворените корици на дебелата папка, за да влязат в чекмеджето. Вече беше пълно догоре с изписана хартия.

— Ти май стана писател?

— А това някакво чудо ли е? — попитах.

— Е, не е — прибра той долната си устна и започна да я захапва, като че я чеше със зъби, като че го сърби. — Човек пише тогава, когато нищо друго вече не може да прави.

Затворих някак чекмеджето, притиснах го, заобиколих и започнах да се обличам. А той седеше мрачен, целият изтъркан, както и палтото му, в което беше омотал кръстосаните си крака. Или жена му, хлапачката, е изчезнала някъде, или е успял да прочете нещо за себе си в тези страници. Всяко негово изречение пращеше от злоба.

— Писането е положителен белег за самотност — продължи. — Признак, че с хората другояче не можеш да общуваш.

— А не е ли може би признак — попитах раздразнен, — че от мен може да излезе някакъв писател?

— Не е — реши той веднага. — Ти сочиш мотивите на собствените си грешки. В най-добрия случай можеш да опишеш само собствения си живот. А това какво е? — той сви рамене. — Кой се интересува от това?

Излезе заедно с мен на мекото есенно слънце, понесе се някъде, като едва ми кимна с глава, изчезна по улицата, осветена от мека светлина.