Синиша Павич
Горещ вятър (45)

Членовете на комисията пристигнаха в пет следобед. До оградата дойдоха с кола, а оттам до къщата пеша — под чадъри, като прескачаха барите и вадичките. Плющеше, пръскаше, клокочеше по изпотрошения покрив, капеше из цялата къща. Вътре бяха сякаш затворени четири разярени звяра, от сутринта се карахме, всички побеснели, готови да строшим и това, което беше останало от къщата. Щом на прозореца се показа главата на председателя на комисията, измъкнах гърнето под малкия.

— Добър ден — каза той през счупеното стъкло. — Това ли е жилището на Шурдилович?

Въпросът беше отправен към баба ми, която държеше чадъра над готварската печка и тенджерите.

— Баба нищо не знае.

— Отвори на хората — казах.

— От покрива ми капе в чорбата.

— Отвори ти — викна Весна.

Тя още не беше се сресала, намазала, излъскала и облякла. Навреме избяга в стаята, а аз казах на Фирга:

— Докато прибера гърнето, отвори ти!

— Аз съм станал вече зъл човек — отговори ми мрачно, седнал в ъгъла.

Членовете на комисията влязоха сами, като и тримата почукаха на вратата. Настъпи суматоха, докато затваряха чадърите и прескачаха тенджерата на пода, пълна с дъждовна вода. Ужасна работа!

— При вас винаги ли така тече? — попита един от тях смаян.

— Само като вали — обади се баба.

Тя беше в особено настроение. Можеше да излае всичко или да се нахвърли върху нас с разтворения си чадър.

— По-добре да минем в стаята — предложих.

— А това какво е? — попита председателят.

— Кухня, пералня, трапезария, килер и баня — каза Весна, като влезе вече докарана с помощта на фиба и безопасна игла.

— И моята спалня — добави баба ми.

Представих Весна, за баба само измънках нещо.

— А вие — попита председателят Фирга, — вие какъв сте?

— Никой и нищо — отговори Фирга от ъгъла.

— Питам — смути се председателят — какъв сте на другаря Шурдилович?

— Мене нищо не ме питай.

Отметна глава настрана. Тръсна я.

— Той е — припомних аз — нещастният случай. Вуйчото.

— Оня, дето е паднал на главата — изтърси Весна.

Председателят се почувствува неловко, но все пак докато стоеше, поглеждаше към Фирга съчувствено и леко изплашен. Беше се смутил, изглежда, защото попита:

— Вие ли се грижите за него?

— Не… Той всъщност е кротък.

— Само като има много хора, както сега — обясни Весна, — тогава изпада в лошо настроение.

Забелязах, че един от членовете на комисията записва нашите отговори в бележник. Дори се наведе към Фирга:

— Иначе сте добре, нали? — полита го.

Той отново затръска глава. Като че ли ще се парализира. Изплаших се да не развали всичко.

— От падането ли ви е това? — попита председателят на комисията съвсем объркан.

— От племенника — отговори Фирга.

— Ето, виждате ли — намесих се. — Щом има много хора и времето е мрачно, той е готов за кавга.

„Само да ги отмъкна в стаята“, помислих си, но председателят се обади с неловко чувство:

— Тук наистина е мрачно.

— Прозорецът е мизерия — обясни Весна.

— А защо сте зазидали тоя тук? — попита председателят, като се доближи до рамката, която се подаваше от стената.

— По заповед на инспекцията — казах. — За този прозорец нямаме разрешение.

Излъгах, без да ми мигне окото. И в същия миг сам се почудих. Мина ми през ума, че никога не съм лъгал, а кога съм започнал да лъжа, нямаше време да си спомня.

— Тук имате дупка в стената — каза председателят, като се вглеждаше по-отблизо. — Защо не сте зазидали и нея?

— За дупката не ни трябва позволително — каза Фирга.

Баба изпусна тенджерата, дрънченето и тракането по готварската печка ни изпрати в стаята.

— Това значи е стаята ви? — попита председателят, като се озърташе в теснотията.

— Стая — потвърди Весна, — сушилня и детска стая.

Пъхна детето в ръцете ми.

— Да събера прането — каза.

Прането висеше насред стаята. Събра го на бърза ръка, като че се извинява, остави само големия чаршаф, провиснал от тавана до пода.

— Това е завеса — обясни на председателя, който с учудване гледаше в платното, приближи се и го дръпна с ръка.

Показа се Боб. На дивана, с вързано гърло и книга в ръка.

— Кой е този? — попита председателят.

— Роднина.

— Кой по ред?

— Шестият.

Боб се разкашля, задави се, зъзнещ и с червени очи като на заек.

— Вие не сте в списъка — каза председателят, след като прегледа набързо досието и след като кашлицата утихна.

— Не ви е пълно досието. Пишете: Слободан Михайлович.

— Какво работите?

— Следвам.

Новият пристъп на кашлица отложи за малко следващия въпрос.

— Не сте свършили още?

— При тези условия, другарю, ще завърша на гробищата в Чукарица.

— Извинявам се — каза председателят, тих, учтив и изискан човек, — но вие не сте записан тук.

— Да — потвърди спокойно Боб. — За студентското общежитие съм стар, за старчески дом нямам възраст. Роднините се правят на луди, в бюрото ми предлагат работа за добиче. А сега и вие…

— Ние нямаме никаква работа с вас, другарю — прекъсна го председателят пак учтиво.

— Ще имате и още как. Всички вие. Разни обществено-политически организации, общината, червеният кръст. Някой в това общество трябва да отговаря и за моя случай. Стига сме си играли на криеница.

От кухнята издрънчаха нови изпуснати тенджери, лъжици. Изведнъж отекна гласът на Фирга, глас на човек, чиито нерви вече не издържаха, бяха се скъсали:

— Какво си се разтракала? — разкрещя се на баба. — По дяволите, ти наистина си изкуфяла… Всичко изпотроши!

В кухнята крещеше Фирга, който никога не повишаваше глас на баба, а тук се развика Боб, който бе станал от дивана и размахваше книгата.

— Трябва да слушам и този луд, крясъците му денем и нощем… (дори започна да удря с длан по книгата) тоя безделник-мърморко, заради когото четири години вече чета все същата двайсета страница…

Викаше силно, за да го чуе Фирга, а той не на себе си се втурна в стаята:

— Кой е луд — кресна от вратата, — мамка ти шарлатанска… Къщата и живота ми съсипа! Бараба такъв!

— Недей, вуйко — застанах пред него…

— И ти с него! Вън!

— Комисията е тук…

— И комисията, всички вън! Марш!

Настана бъркотия. Хората смаяни си тръгнаха, докато аз държах Фирга.

— Да не съм ви видял повече тук — крещеше Фирга след тях.

Весна разтревожена ги изпрати, докато Боб, изведнъж изплашен, се скри зад чаршафа.

— В тази завеса ще те изнесат оттук — заканваше му се Фирга, завит като пречукан пират.

Настъпи мълчание. В тенджерата на пода капеха капки от пробития покрив. Котката, избягала от дъжда, беше чучнала на прозореца точно там, където бях махнал стъклото. Баба мълчеше и седеше край готварската печка оглушала и онемяла след шума, виканиците и бъркотията, която бе изпълнила къщата.

Седях в стаята потиснат. Усещах влагата, намокрен от дъжда, по който излязох да изпратя комисията до колата, мократа й броня блестеше на калната улица, но колата тръгна, преди да успея да стигна до нея, газейки по калта и прескачайки локвите. Фирга излезе наметнат с прозрачния дъждобран и без дума се понесе по улицата. Детето вкъщи се разплака, после заспа. Само Боб поглеждаше към мен от дивана, на който лежеше. От температурата челото му беше цялото оросено в пот. Усмихна ми се като виновен, леко, извади термометъра под мишницата и с дрезгав глас каза:

— 38 и 4.

Не изпитвах нито срам, нито гняв. Само умора.