Синиша Павич
Горещ вятър (59)

Боб виждах само в дните за посещения. Беше се изгубил от очите ми, след като принудително ни изхвърлиха от незаконно заетия апартамент. Случайно разбрах, че е в затвора и веднага побързах да го посетя. Посрещна ме спретнат, спокоен, без усмивка, но явно доволен, че бях дошъл.

— Здрасти — каза веднага, като че сме се срещнали в кафенето.

— Какво ново? — попитах глупаво, изненадан от късо подстриганата му коса и отсъствието на всякакво перчене.

— Какво имаш предвид? — отвърна той.

Делово, като че продължаваме някакъв сериозен разговор.

— Имам предвид тук. Какво ново?

— Тук нищо. Дори и аз тук остарях.

Беше вярно.

— И за какво си закъсал тук?

— Грешка — каза кратко.

— Случват се и такива неща — отвърнах. — Хората грешат.

— Грешат — потвърди.

Настъпи отново мълчание.

— И колко трябва да стоиш тук, за да се оправи една такава грешка? — попитах.

— Още осем месеца.

— И защо толкова? — почудих се.

— Толкова ме удариха.

Навярно бях отворил уста по стария си лош навик, та той обясни:

— Взеха под внимание, че това ми е първа грешка.

— Значи — схванах, — грешката е твоя?

— Че иначе за какво ще ме приберат тук? — попита.

Отново настъпи мълчание.

— Не внимавах — призна.

— За какво?

— За всичко. Особено за законните разпоредби.

Разговорът ни никак не вървеше.

— Аз внимавах само да не работя — каза спокойно. — Нямам нерви. За работата са необходими здрави нерви.

— Даже и да ги имаш — казах, — се съсипват.

— Най-много се страхувах — продължи да се изповядва — да не закъсам в някоя канцелария. Между четири стени. Обаче и тук броят на стените е същият.

— Същото, значи?

— И по-лошо. Там поне няма решетки. В десет часа поръчвам първото кафе. В дванайсет — второто. А най-важното, че в три часа те пускат навън. Ако трябва да избирам, ще предпочета все пак канцеларията.

Като че духът му се възвръщаше. Речникът му живна. Но очите, лицето бяха сънени, сякаш целият е посипан с прах.

— Някак си умърлушен — осмелих се да кажа.

— Изпаднал съм в апатия — призна. — Но то ми е от полза, защото го тълкуват като добро поведение.

Времето минаваше, гледахме се и на неговото лице най-после се очертаха няколко бръчки, страните му се набръчкаха, когато се усмихна.

— Донесъл съм ти цигари — казах.

— Само цигари ли?

— Не знам — свих рамене — какво друго ти трябва…

— Всичко ми трябва. Никой нищо не носи. Никой не ме посещава.

— И твоите ли?

— Те са далече. Те всъщност си мислят, че съм в Канада. Ти си единственият, който дойде да ме види.