Джо Хил
Пожарникаря (99)

20

Харпър погледна Ник. Той беше седнал в долната част на леглото, беше свил ръце под брадичката си и наблюдаваше дядо си. Лицето му беше спокойно и безизразно. Стаята беше много тъмна, единствената светлина идваше от пламъка на самотната свещ. Харп нямаше представа дали Ник беше разбрал нещичко от онова, което Отец Стори й беше казал. Спомни си, че момчето не можеше да чете по устни дори и на ясна светлина.

— Откъде знаеш? — попита Харпър.

— Каръл сама ми каза. Може би помниш, че последния път, в който говорих пред хората, обсъдих нуждата да намерим сили да простим на крадлата. По-късно, когато останахме насаме, с нея се скарахме. Тя каза, че съм слаб и че хората в лагера ще ни изоставят, ако не покажем, че сме силни. Каза ми, че е трябвало да дам пример с Харолд Крос. Отбелязах, че вече беше даден много ужасен пример с Харолд Крос, такъв, какъвто й е харесал. Просто се държах грубо и преувеличавах, но тя се обърка и каза с равен глас: „Значи знаеш“. Полазиха ме ледени тръпки и попитах: „Какво искаш да кажеш?“. А тя ми отвърна: „Че го използвах, за да дам пример“.

Просто исках да кажа, че Харолд не се е подчинил и затова е бил убит, но Каръл не ме разбра и си помисли, че я скастрям за това, което е сторила. Тогава ми сподели, че се е обадила на крематорен отряд. Оправда се, че ако не го била направила, Харолд щял да бъде открит по някое време и тогава нямало да има никой наблизо, който да го убие. Каза, че не се срамува от себе си. Каза, че по този начин спасила мен, внуците ми и целия лагер. Беше се изчервила и… триумфираше. Отвърнах й, че не вярвам Бен Патчет да е бил част от подобен заговор, а тя се засмя, сякаш бях казал много смешен виц. Каза ми, че съм нямал представа колко трудно било да поддържа заблудата, че всички са добри и мили, каквито аз съм искал да бъдат, за да не разбие детинските ми фантазии за благоприличие и опрощение. Не знаех какво да кажа. Не можех да измисля нищо. Тя ми казваше, по много начини, че съм отговорен за смъртта на Харолд също толкова, колкото и самата тя, че съм поставил всички ни в положение, в което е било наложително да бъде застрелян. Каза ми, че ако от самото начало имало по-сурови наказания, ако например, сме го оковали или сме го били с пръчки пред всички, нямало да продължава да поставя всички ни в опасност, като се измъква от лагера. Преди да успея да й отговоря, Бен Патчет зачука на вратата и каза, че е време да вървим. Честно казано, не посмях да отговоря на аргументите й, не и когато двамата бяха заедно. Сигурен съм, че дъщеря ми няма да ме нарани, но не знаех на какво е способен Бен…

— Колко сигурен? — попита го Харпър. — Ако се е почувствала в опасност, ако е сметнала, че може да бъде прокудена, не мислиш ли, че тя е била онази, която те е ударила по главата?

— Нито за миг. Дъщеря ми никога, абсолютно никога не би опитала да ме убие. Сигурен съм в това, както съм сигурен в собственото си име. Не. Отхвърлям подобна възможност. Кажи ми… докато бях в безсъзнание, по някакъв начин изпитвала ли е противоречие относно възстановяването ми?

Харпър вдиша дълбоко.

— Не. В интерес на истината, ме заплаши, че ще ме изгони от лагера и ще ми отнеме бебето, ако умреш.

Отец Стори пребледня.

— Тя беше… изпаднала в истерия при мисълта, че можеш да умреш — добави Харп и поклати леко глава. Спомни си какво й беше казал Пожарникаря, че Каръл винаги беше желала баща си само за себе си, че той беше в известен смисъл единствената истинска страст в живота й. Любовта можеше да прерасне в убийство, нямаше спор. Харпър разбираше това по-добре от повечето хора. Но някак си… не. Не й се струваше правилно. Въобще. Каръл може да беше подписала смъртната присъда на Харолд Крос, но не би сторила същото с баща си. Никога.

Отец Стори видя същото това заключение в намръщената й физиономия.

— Не мисли, че Каръл ме е приемала за някаква заплаха. Нито че е била засрамена от онова, което е сторила. Тя беше горда! Разбираше, че ако хората в лагера научеха, това можеше да ни разцепи. Разбираше, че трябва да го пази в тайна. Но въобще не се срамуваше. Не, не мога да повярвам, че собствената ми дъщеря е стигнала до извода, че трябва да ме убие, за да си осигури мълчанието ми. Трудно ми е да си го представя. Сигурен съм, че се е надявала с времето да се съглася с нейното мнение, че убийството е необходимо, за да се предпази лагерът. Най-малкото е очаквала да продължа да бъда любящото, благоприятно, щедро лице на нашите нощни служби и да я оставя да се занимава с „мръсните подробности“ за благото на обществото ни. Това бяха точните й думи.

Харпър се вбеси, че не може да си изгради ясна картина какво точно се беше случило с Отец Стори в гората. Имаше чувството, че всичко е пред очите й, всичко, което трябваше да знае, но сякаш се срещаше с познат, чието име не можеше да си спомни. Без значение колко се мъчеше, нищо не й идваше на ума.

Тогава остави нещата така, помисли си тя. Нямаше значение. Нямаше нужда да разрешава случая. Поне не точно сега.

— Доведи Джон — каза нежно Отец Стори. — След това ще говорим с Каръл. И с Али. И с Ник. Ще се радвам семейството ми отново да е край мен. Ако има трудни за преглъщане неща, които трябва да си кажем, ще се справим заедно. Точно това правехме в миналото и всичко беше наред. — Старецът присви очи. — Мислиш ли… че хората ще разберат какво е сторила Каръл на господин Крос? Мислиш ли, че ще й простят?

Харпър се зачуди колко ли хора щяха да простят на Отец Стори, че я е разкрил, но не каза нищо. Въпреки това старецът видя съмнението, изписано на лицето й.

— Смяташ, че това ще е краят за лагера? — попита той.

След известно време му отговори… не с отговор, а със свой въпрос:

— Помниш ли всичко за острова на Марта Куин?

— Да.

— Той е истински. Знаем къде се намира. Искам да отида там. Разполагат с медицински комплекс, в който мога безопасно да родя бебето ми. Познавам и други, които ще искат да дойдат. Мисля… че след като се разчуе за Харолд Крос… и че си се възстановил… мисля, че, да, лагерът може да се разпадне. Нощта, в която беше нападнат, ми каза, че някой ще бъде прокуден от тук. Изгонен завинаги. Нямах представа, че говориш за Каръл. Предполагам… — Харпър си пое дълбоко въздух. Имаше намерение да предложи идея, която я отвращаваше, че може да дойде с мен. С нас. Онези, които ще си тръгнем, ако ни бъде позволено.

— Разбира се, че ще ви бъде позволено — заяви старецът. — Вероятно ще е най-добре да задържим Каръл тук. В някакъв вид затвор. Аз също ще остана, за да се грижа за нея. Да й помогна да се оправи, ако въобще е възможно.

— Отче — започна Харпър.

— Том.

— Том. Може би трябва да изчакаме още ден, докато говориш с дъщеря си. Прекалено си слаб още. Трябва да си почиваш.

— Ще почивам, когато се видя с внучка ми и Джон. И, да, също и с дъщеря ми. Обичам Каръл изключително много. Ще разбера, ако не можеш… ако я мразиш. Но искам да си наясно, че каквито и престъпления да е извършила, за каквото и да е виновна, тя винаги е вярвала, че го прави за доброто на хората, които обича.

Харпър си помисли, че Каръл има извратена нужда да кара другите да й се подчиняват, да се съгласяват с нея, която нямаше нищо общо с любовта, но Том Стори не можеше да види това в дъщеря си, както Ник не можеше да чува.

Не си направи труда да му обясни всичко това. Ако старецът имаше намерение да се разправя с Каръл тази вечер, имаше достатъчно неприятни неща, за които да го стори, и на нея не й се искаше да добавя още. Така: първо Джон. Да изпрати някого за Али. Али щеше да доведе Каръл. Пред каквото и да се изправеше Отец Стори, той нямаше да се изправи пред него сам.

Обърна се към Ник и му заговори е ръцете си.

— Ще отида да доведа Пожарникаря. Прави компания на дядо си. Той има нужда от теб. Можеш да му даваш вода на малки глътки, но не прекалено много. Разбираш ли? Думите ми правилни ли са?

Ник кимна и ръцете му отговориха:

— Разбрах. Върви.

Харпър тръгна. Беше доволна, че се движи, искаше тялото й да си навакса със скоростта на мислите й. Мина през завесата в цвят на мъх.

Майкъл беше на пост, както беше обещал. За първи път беше оставил настрана „Горският Рик“, беше сложил 22-калибровата си пушка върху коленете си и полираше приклада й с парцал.

— Майкъл.

— Да, г’спожо?

— Той се събуди. Отец Стори.

Младежът скочи на крака и сграбчи пушката си, за да не падне на пода.

— Шегуваш се. Няма начин.

Харпър се усмихна, не можеше да се въздържи. Изненадата в лицето му — невинните му широко отворени очи — го караха да прилича на момче. Наивното му изражение я накара да се сети за четиригодишния си племенник, макар че всъщност въобще не си приличаха.

— Буден е. Буден е и говори.

— Той… — Адамовата ябълка на Майкъл подскочи нагоре-надолу. — Той спомня ли си кой го е нападнал?

— Не. Но мисля, че съвсем скоро ще си спомни. Много по-добре е, отколкото очаквах или се надявах. Виж, той иска да доведа Джон. Когато Джон е тук, иска да доведем Каръл. И Али, разбира се. Иска цялото си семейство около него. Искам и ти да си там.

— Е… не мисля, че имам някакво място… — Младежът млъкна.

— Събирането им може да не е от най-леките. Искам да си там, в случай че… хората започнат да се поддават на емоциите си.

— Смяташ, че може да се скарат за нещата, които Майка Каръл стори?

— Нямаш си представа, Майкъл. Не става въпрос за онова, което стори, докато Отец Стори беше в безсъзнание. Става въпрос за онова, което е направила, преди да му разбият главата. Ако хората знаеха, никога нямаше да я поставят начело на каквото и да било. Нея или Бен Патчет. — Помисли за Бен, който беше вкарал куршум в Харолд Крос, и веднага усети неприятния вкус на жлъчка в гърлото си. — Шибаният Бен Патчет.

Майкъл се намръщи.

— Не мисля, че господин Патчет е прекалено лош човек. Може би малко прекали, когато тези затворници дойдоха в лагера, но донякъде го разбирам…

— Той е престъпник — възпротиви се Харпър. — Застрелял е беззащитен младеж.

— Харолд Крос? О, госпожице Уилоус, трябваше да го стори.

— Дали? Дали наистина е трябвало?

Имаше такава невинност, изумление и объркване в изражението на Майкъл, че не успя да се спре, трябваше да целуне луничавото му чело. Раменете му подскочиха от изненада.

— Напомняш ми за племенника ми — каза Харпър. — Малкият Конър Уилоус, Конър-джуниър. Не знам защо. Предполагам, защото и двамата имате мили очи. Мислиш ли, че можеш да бъдеш смел още малко, Майкъл? Можеш ли да направиш това за мен?

Младежът преглътна.

— Надявам се.

— Добре. Не позволявай на никой да го види, преди да съм се върнала. Доверявам се на теб да го наглеждаш.

Майкъл кимна. Лицето му беше много бледо зад медената му брада.

— Знам точно какво трябва да направя. Не се тревожи, госпожо. Ще се погрижа за Отец Стори.