Джо Хил
Пожарникаря (115)

2

Когато настъпи денят, пожарната беше напълно прикрита под две платнища, едно отпред и едно отзад. Харпър сметна, че могат да приберат камиона вътре в гаража, но там вече имаше трактор „Джон Диър“ и багер. Подредена, па макар и обвита в паяжини, колекция от гребла и лопати висеше от куки на стената. По дължината на другата имаше огромна работна маса. Точно там оставиха Гилбърт и го покриха с трето платнище.

В задната част на гаража няколко прозореца гледаха към разхвърлян офис: две бюра, коркова дъска на стената, празен диспенсър за вода и диван в кремавозелен нюанс на сопол. Точно тук спаха. Харпър избра дивана. Али и Ник се сгушиха на пода, увити в сиво одеяло, което момичето намери в багажното отделение на пожарната. Рене не се присъедини към тях. Тя стоеше на един стол до работната маса и държеше ръката на Гилбърт. От време на време му говореше. От време на време се смееше, сякаш й беше казал нещо духовито. През по-голямата част от времето просто галеше с палец пръстите му или допираше студената му ръка в бузата си.

Ник беше споделил на Харпър, че той е крадецът, и й беше обещал да я заведе до мястото, на което беше скрил плячката си. „Портативната майка“ обаче не се виждаше никъде. Както и всички останали ценности, които бяха изчезнали от лагера. Предположи, че детето ще обясни, когато е готово.

Сви се на една страна, завита с черен уиндбрекър. На гърба на якето беше нарисувана Смъртта, една кокалеста ръка стискаше коса… а другата — дантелен сутиен. „Местни гробари 13 — лоши до мозъка на костите си“, гласеше надписът. Връхната дреха миришеше на кафе и ментол и я накара да се сети за баща си, който винаги се мажеше с мехлем „Бенгей“ по болния си врат. Заплака, докато се опитваше да заспи, защото татко й можеше вече да е мъртъв, и смяташе, че никога вече няма да го види. Плачеше тихичко, не искаше да притеснява никой друг.

Когато се събуди, децата още спяха. Дете ли беше Али? Загледа се в гладката й буза и дългите мигли: да, искаше да си мисли, че още е дете. Дори заспала, тя приличаше на млада жена, затисната от своите грижи и притеснения, прекалено заета да се занимава с неща, които трудно можеха да направят едно хлапе щастливо.

Харпър погледна през един от вътрешните прозорци към гаража и видя, че Рене се е качила на масата и е задрямала до Гил, ръката й почиваше върху гърдите му. Зад високите прозорци под козирката имаше единствено плътен мрак. Харп беше проспала деня и можеше да спи през по-голямата част от нощта, ако не беше толкова гладна. Скоро трябваше да предприемат нещо относно храната.

В офиса имаше плот с мивка, микровълнова, кафе машина и радио, което беше толкова старо, че имаше касетофон в него. Беше включено в контакта, но разбира се, нямаше електричество. Помещението разполагаше и с хладилник, но Харпър не погледна в него, не желаеше да се натъква на миризмите от онова, което можеше да се намира вътре. Завъртя радиото и намери отделение за батерии. Трябваха му шест броя от големите. Намери такива в третото чекмедже, което отвори.

Отнесе радиото от офиса в хладния, изпълнен от тишина гараж. Спря се до работната маса, на която бяха Рене и Гил. Платнището се беше свлякло до кръстовете им. Ризата на мъжа беше разкопчана и приятелката й беше провряла ръка на гърдите му, бузата й беше опряна на рамото му. Върху гърдите на Гилбърт, изписан с избелели сини букви, натруфен, някак си готически дори, се намираше следният цитат:

Невъзможно е да живееш без доверие: това означава да си затворен в най-лошата килия, а именно в себе си.^[1]

Харпър вдигна платнището нагоре, за да завие двамата, и ги остави един на друг.

Разположи се върху циментовите стълби навън в тази изненадващо топла нощ, изпълнена с песните на щурците. Заби пръстите на краката си във влажната песъчлива почва. Килна глава назад и погледна небето. Видя толкова много звезди, че се изпълни с любов към света. Въпреки всичко продължаваше да обича този свят, дори сега. Радиото светеше в зеленикаво като светулка. Какво можеше да е по-хубаво от топла пролетна нощ, боси крака в пръстта, аромата на напъпили дървета във въздуха и малко музика по радиото? Единственото, което й липсваше, беше една студена бира.

Започна да претърсва FM честотите, надяваше се да чуе Марта Куин, но знаеше, че няма. Не я намери. След малко се натъкна на станция, но която въртяха архивни записи на черен госпъл, но след няколко песни заглъхна. По-нататък намери някакъв младеж — или май беше хлапе? Гласът му притежаваше онази пискливост и изнервеност, която Харпър свързваше с влизането в пубертета. Момчето предаваше от пролетния лагер на Ред Сокс във Форт Майърс. Задържа се на тази станция за момент, сърцето й туптеше силно, беше разтърсена от мисълта, че бейзболът продължава да съществува някъде по света.

За съжаление, след половин ининг започна да подозира, че хлапето си измисля всичко. Бил Бакнър отново играеше на първа база, над двайсет и пет години след последния му мач, и всяка една топка минаваше между краката му. Вин Дизел батираше като хитър на „Ред Сокс“ и запрати една топка право в стопер, на име Кърмит де Фрок. Когато Де Фрок я хвана, силата на удара извади ръката му от гнездото й. „Сокс“ играеха с отбор, наречен „Еретиците“, предимно изграден от мъпети, чудовища и луди, които избухваха в пламъци и умираха на терена, когато направеха някаква грешка. Харпър слуша и се усмихва още един ининг. „Сокс“ водеха с 3½ на 1, когато смени станцията. Не знаеше как бяха отбелязали половин рън. Хлапето, което коментираше, звучеше като единайсетгодишно и вероятно това бяха неговите славни мигове.

В края на честотната скала намери един момчешки хор, който пееше „О, елате всички вие, правоверни“, и спря да слуша; по някое време осъзна, че плаче. Не искаше никой от тях да умира. Нито един, независимо колко трудно й беше да живее с тях.

Когато песента свърши, една жена започна емисия, на име „Днес в благословии“. Един вид новинарско предаване. Тя съобщи, че Дж. К. Роулинг, авторката на безбожните романи за Харп Потър, е била разстреляна в Единбург. Екзекуцията й била предавана в интернет, или поне, в каквото останало от него. Цялата била изографисана с дяволските писания и използвала парите и положението си, за да защити и транспортира други, които били болни. Когато й дали възможност да моли за прошка за безбройните си грехове — заблуждаване на деца, криене на болни — тя не се възползвала от нея и казала, че няма да се извинява за нито една своя дума. Говорителката обяви, че е благословия, че авторката ще гори завинаги в ада, слава на Исус.

В местните благословии Националната гвардия, подкрепена от Крайбрежните подпалвачи — доброволната милиция — открила шестстотин заразени грешници да се крият на територията на Кемп Уиндъм. Последвала ожесточена битка, завършила с изгарянето на болните в църква, която те превърнали в тежковъоръжено съоръжение, викайте алилуя.

На север, в южната част на Мейн, забушували нови пожари, но благодарение на божията милост огънят бил ограничен до ивица от трийсет и два километра. Нюхемпширските войници на Христа обещали да изпратят повече от сто мъже и дванайсет пожарни коли до една седмица. Великият ефрейтор Йън Джудаскилър поддържал връзка с горските служби на Мейн и бил готов да помогне на всеки, който чуе и приеме истината на собствените му откровения, славни да са те. Велик ефрейтор? Бившата му длъжност беше губернатор, но тогава и името му беше Йън Джъд-Скилър.

Момчешкият хор се завърна, за да изпее нещо на латински.

Харпър вдигна поглед и забеляза, че Ник стои в другия край на стъпалото и притиска колене в гърдите си.

— Навън е приятно — каза тя, но с жестове, а не с глас. — Обичам топлите нощи. Почти като лято е.

Момчето кимна едва, брадичката му като чукче се наклони към коленете му.

— Да ядем трябва ние — изрече Харпър, като знаеше, че словоредът й не е правилен. — Ще намеря ядене. Донеса тук. Не тревожи, ако не върна се скоро.

Ник поклати глава.

— Знам къде има храна — отвърна той със сладкодумните си изразителни ръце. — Ела.

Момчето стана и я поведе към гробището.