Джо Хил
Пожарникаря (70)

4

Картечницата забълва поредица от гърмежи, които не създаваха само звук. Харпър усещаше всеки изстрелян патрон с цялото си тяло, със зъбите си, с очните си ябълки. Линейката се разклати. Куршумите се забиваха в улицата и наоколо се разхвърча строшен асфалт. Не подминаха и краката на Нелсън Хайнрих, разкъсаха ги и създадоха червен дим: кръв, превърната в облак пара. Десният му крак се сви назад в коляното като крачето на богомолка. От портативния дефибрилатор се посипа дъжд от бели искри. Нелсън се разтресе като човек на религиозно шоу, поел доза от Светия Дух.

Харпър падна на ръце и колене зад чалънджъра на Бен. Надникна иззад гумата и видя, че Патчет се намира до полицейската кола на Питър и Бетан. Беше коленичил в шофьорското място, извит навън със своя автоматичен пистолет. Дулото му проблесна, но не можа да чуе самия изстрел заради безмилостния вой на 50-калибровата картечница.

Бен се прибра в колата на Питър и Бетан и залегна. В следващия момент тя се разтресе сериозно, сякаш беше нападната от буря. Прозорците избухнаха. Куршумите барабаняха по метала, пръснаха гумите, разкъсаха отворената врата на шофьора — тя падна на улицата с трясък — багажникът се отвори, задните светлини станаха на сол.

Джейми се беше прикрила зад предната част на линейката, бушмастерът беше между краката й. Чалънджърът се намираше само на десетина крачки от нея, но имаше чувството, че беше в друга страна. Да се опита да измине това разстояние, беше равносилно да се гмурне с главата напред в месомелачка.

Изведнъж стрелбата секна. Харпър чу тракането на празни магазини, изхвърлени на улицата. Разнесоха се ехтежи.

— Уха, уха, уха! — закрещя Марлборо Мен. — Гледах Ей Си/Ди Си с Бон Скот през седемдесет и девета и те звучаха като путки в сравнение с нашия звук. Всички останете на място, освен ако не искате да ни чуете на бис. Нека ви кажа какво ще се случи сега. Всички ще…

Един пистолет се показа от задната част на линейката. След рева на браунинга, малкото сребристо пистолетче на Минди Скилинг звучеше като конфета.

— Тръгвай, господин Патчет! — провикна се момичето. — Ще те прикривам! Бягайте, бягайте, всички! Ще пожертвам живота си за Майка Каръл! Давам живота си за Блясъка! — Оръжието произвеждаше изстрел след изстрел. Минди вече не беше в линейката, беше приклекнала на тротоара и се прикриваше в задната й част.

— Минди! — изкрещя Бен. — Минди, недей…

Фрейтлайнърът даде на първа скорост и се понесе напред с дрезгав дизелов рев. Качи се на тротоара и изтръгна един храст от земята, той полетя настрани в облак от пръст. Камионът мина на втора със стоманено скърцане и на трета след секунда. От ауспуха над кабината му заизлиза мръсен пушек. Малкият пистолет на Минди стреляше ли, стреляше, куршумите се забиваха като музикални ноти в греблото. В последния момент Джейми Клоуз хвърли бушмастера си и се отдалечи от линейката, пълзеше на четири крака по тротоара, за да се прикрие зад един телефонен стълб.

Фрейтлайнърът удари линейката, вдигна я от асфалта и я захвърли в двора на Вердюн авеню 10. Минди Скилинг все още се намираше зад нея и се възползва от превоза. Линейката се преобърна и затисна момичето, след което продължи да се плъзга напред по тревата. След себе си оставяше широко, димящо петно. Единият от ботушите на Минди Скилинг беше премазан и потънал в земята, но останалото от нея се намираше под останката от линейката. Момичето беше казало, че е трудно да умреш пред публика, но накрая го беше направило така, че да изглежда лесно.

— Кой друг иска да бъде герой? — забумтя гласът на Марлборо Мен от високоговорителите. — Имаме цяла нощ пред нас, изобилие от амуниции и най-доброто чудо след танка. Можете да излезете с вдигнати ръце и да поиграем на „Да сключим сделка“ или можете да се пробвате да се преборите с нас. Но нека ви светна, че ако решите да ни затруднявате живота, никой от вас няма да доживее до призори. Всички ли ме разбраха?

Никой не отвърна. Харпър не можеше да намери собствения си глас. Според нея нямаше нищо по-шумно от 50-калиброва картечница, но врязалият се в линейката камион прозвуча като гюле, изстреляно от топ на кораб. Чувстваше се неспособна да започне да мисли, камо ли да състави цяла мисъл. Мина известно време и накрая Марлборо Мен заговори отново само дето този път се усещаше несигурност в гласа му.

— Какво, да го еба, е това? — учуди се той, гласът му не беше ясен като преди малко. Харпър не беше уверена, че мъжът умишлено беше излъчил това по високоговорителите.

— Улицата се освети, сякаш слънцето по някакъв чудодеен начин — беше скочило в небето. Златиста светлина окъпа мястото и създаде впечатление, че е ден. Почти. Това невиждано слънце се движеше, спускаше се надолу. Гореща буря разклати автомобилите, заля ги с мирис на Четвърти юли: черешови бомбички^[1], огньове и горещ асфалт. След това изчезна и мракът отново се настани над Вердюн авеню.

Марлборо Мен изкудкудяка нервно:

— Ще ми кажете ли какво, да го еба, беше това? Някой ни обстреля със сигнална ракета ли?

Светлината започна да се завръща отново: бронзово горящо сияние, което накара прожектора на вана да изглежда като ненужно лазерче на химикалка в ясен юлски ден. Харпър се изправи на едно коляно и изви глава, за да погледне над покрива на чалънджъра… точно навреме, за да види как една сълза от пламъци, с размерите на частен самолет, се отрони от нощта над тях.