Джо Хил
Пожарникаря (62)

8

Бен ги водеше. Вървяха върху мост от чамови дъски, разположени върху снега. Не се виждаше никаква друга светлина, освен тази от фенерчето на мъжа. Джейми Клоуз ги следваше най-отзад. Пушката й беше увесена на лявото й рамо, а в дясната си ръка държеше дръжка на метла, отрязана късо, едната й страна беше увита в тиксо. Подсвиркваше си, докато я размахваше наляво-надясно.

Излязоха от елите и продължиха към Къщата на Черната звезда, мястото, на което Каръл живееше с баща си. То представляваше спретната едноетажна къщурка — с безлични керемиди и черни капаци — кръстена на огромната метална звезда на плевнята, която висеше между два прозореца от северната й страна. Харпър смяташе, че е чудесно украшение, подходящо за подземията на инквизитор или криптата на мъчител. Двама Бдителни стояха на единственото каменно стъпало. Те скочиха на крака, като видяха Бен да излиза изпод дърветата. Той не им обърна никакво внимание, мина покрай тях и почука на вратата. Каръл се провикна да влизат.

Предводителката на лагера стоеше в остаряло кресло, покрито с напукана лъскава кожа. Креслото със сигурност принадлежеше на баща й: място, на което да чете Милтън, да пуши лула и да мисли мъдри, благи, дъмбълдорски мисли. Имаше малко канапе за двама — тип „любовно гнездо“ — с кремави кожени възглавнички, но никой не стоеше на него. При Каръл също имаше двама Бдителни, но те стояха на пода в краката й. Едната от тях беше Минди Скилинг, очите й бяха навлажнени, боготворящи своята Майка Каръл. Другият Бдителен беше женствено момче, с късо подстригана светла коса, женствени устни и голям нож на тънкия му колан. Почти всички в лагера го наричаха Боуи, но Харпър не беше сигурна дали заради ножа, или заради приликата му със Зиги Стардъст^[1]. Наблюдаваше ги изпод розовите си отпуснати клепачи.

Харпър не очакваше да види Гилбърт Клайн тук, но той беше седнал на каменния перваз пред огъня. Червени червеи се гърчеха между въглените, но топлината не стигаше далеч. Скрежът беше превърнал стъклата в сияйни диамантени правоъгълници и я накара да се почувства, сякаш е влязла в пещера зад замръзнал водопад.

Джейми Клоуз затръшна вратата и се наведе над огъня. Бен се разположи на канапето за двама и въздъхна звучно, сякаш току-що беше приключил с прибирането на дървата. Потупа мястото до себе си, но Харпър се направи, че не го вижда. Не искаше да сяда до него, както не искаше да прилича на молител в краката на Каръл. Остана близо до стената, гърбът й беше обърнат към един прозорец, зимата дишаше във врата й.

Каръл я погледна лениво, очите й бяха оцъклени, трескави и зачервени. С обръснатата си глава и прегладняло, измъчено лице приличаше на болна от рак, на която химиотерапията не й се отразява добре.

— Радвам се да те видя, сестра Уилоус. Благодарна съм ти, че успя да наминеш. Знам, че си заета. Тъкмо слушахме историята на господин Клайн как е стигнат до езерото Саут Мил, на не повече от стотина метра от полицейския участък. Да ти предложа чай? Закуска?

— Да. Благодаря ти.

Без да е получила някакви нареждания, Минди Скилинг стана и защапука към тъмната кухня.

— Изглежда, господин Клайн няма нищо общо със случилото се с баща ми — продължи Каръл. — А аз исках да разбера за кого точно татко ми си рискува живота. Може би дори си даде живота за него. Нямаш нищо против, нали, сестра Уилоус? Господин Клайн тъкмо щеше да ни разкаже историята на бягството си.

— Не. Нямам нищо против — отвърна Харпър. Минди вече се беше върнала и й подаде малка порцеланова чаша с горещ чай и чиния с тънко резенче ароматен, вкусен кекс с кафе. Стомахът й изкурка звучно. Кекс с кафе? Изглеждаше почти толкова луксозно, колкото една гореща вана.

— Така. Моля продължете, господин Клайн. Споделяхте ни как сте се запознали с господин Мазукели.

— Това се случи в Брентуд, в окръжния затвор. — Клайн дари Харпър с продължителен, любопитен поглед, който питаше: За какво си тук?, преди да се обърне към Каръл. — Разполагаха с комплекс, който можеше да побере около четиресет затворници. А ние бяхме сто. Имаше десет килии, всяка от които около три метра дълга, с десет души в нея. В една от залите бяха сложили телевизор и пускаха само „Вещицата с летящото легло“ и „Драконът, моят приятел“, за да имаме какво да гледаме. Разполагаха само с детски филмчета, който пазеха за семейните посещения. Един тип си изгуби ума. Изведнъж започваше да крещи: Ще бъда твоята свещ над водата!, докато момчетата не почваха да го удрят, за да млъкне. След известно време ми хрумна, че пускат само тези два филма, за да ни измъчват.

Харпър се подразни да чуе, че някой хванат в капан и полудяващ от паника се е сетил точно за тази песен. В интерес на истината, Гилбърт Клайн описваше самата нея, когато се беше заклещила в дренажната тръба.

— Никой от нас не трябваше да прекарва там повече от няколко дни. Не бяха много причините, поради които можеш да свършиш в Брентуд. Повечето от мъжете изчакваха делата си. Аз бях преместен от затвора в „Конкорд“, за да дам показания по едно дело, което не беше моето. Маз беше доведен от щатския затвор в Берлин, за да обжалва присъдата си.

— За какво беше в затворен? — попита Каръл.

— Маз прилича на грубиян — отговори Гил, — но излежаваше присъда за лъжесвидетелстване. Не мога да ви кажа дали е наранил баща ви, или не, госпожо. Но той не е от хората, които си печелят неприятности с ръцете си. Устата му винаги е била неговият проблем. Не може да се промени. Не знае как да разкаже някоя история, без да намаже дебел слой лайна отгоре й.

— Поредната причина вие да ми разкажете за бягството ви от Брентуд, а не той — каза Каръл.

— Можеш да ни спестиш мръсотиите, господине — скастри го Бен. — Намираме се в компанията на дами.

Харпър едва не се задави на последната хапка кекс. Не можеше да обясни защо думата мръсотии я тревожеше повече от глупости.

Прочисти си гърлото и нещастно погледна празната си чиния. Имаше намерение да изяде кекса бавно, но той беше толкова малко и след първата разтапяща се в устата й сладка хапка с аромат на индийско орехче не можеше да се спре. Сега всичко беше изчезнало и това беше нещо ужасно, трагично и непоносимо. Остави чинията на края на масата, за да не се изкуши да я оближе.

Гил продължи:

— Трябваше да остана в Брентуд, докато дам показания. Но те затвориха съда. Чаках да ни изпратят обратно, но те не го сториха. Продължиха да карат още затворници. Един млад мъж от моята килия отиде до решетките и се провикна, че искал да подаде оплакване и да разговаря с адвокатите си. Получи една палка право в устата. Загуби три от зъбите си. „Оплакването ви е заведено. Говорете направо, ако има нещо друго, което ви тревожи“, каза ченгето, след което изгледа всички ни, за да види дали има и други недоволни.

— Това не се е случило — контрира Бен. — За двайсет години на служба в полицията съм чувал хиляди оплаквания за полицейско насилие и само три от тях бяха реални. Останалите бяха просто лъжите на наркомани, пияници и крадци, които искаха да натопят човека, който ги беше затворил.

— Може и да си прав, но това се случи — отвърна Гил със спокоен тон. — Нещата са различни сега. Законът вече не е закон. Когато няма висшестоящ, пред когото да отговаряш, законът е в този, който държи палката. Палката или кърпа, пълна с камъни.

Бен настръхна. Гърдите му се издуха и заплашиха да скъсат някое от копчетата на ризата му. Каръл вдигна ръка и мъжът затвори уста, без да каже и дума.

— Нека продължи. Искам да чуя остатъка от историята. Искам да знам кого доведохме в лагера си. Какво са видели, какво са направили и какво са преживели. Споделете ни, господин Клайн.

Гил наведе поглед като човек, който се опитва да си спомни думите на поема, която е учил преди години, вероятно за часа по литература. Най-накрая вдигна очи, срещна тези на Каръл, без да се страхува от тях, и им разказа през какво бяха преминали.