Джо Хил
Пожарникаря (53)

8

— Всички, освен Сара? — попита Харпър.

— Мисля, че това е история за друга вечер.

— Сигурно ти липсва прекалено много.

Гласът му беше заглъхнал и се взираше през стаята към отворената печка с празен, отнесен поглед. Сам се извади от унеса, огледа се и се усмихна.

— Тя все още е с мен.

Харпър усети пулса си чак в гърлото.

— Какво?

— Разговарям с нея почти всеки ден. — Джон присви очи, взираше се настоятелно в трептящия мрак, сякаш си я представяше някъде там, от другата страна на бараката. — Винаги знам какво ще ми каже, за да ме вбеси. Когато си задам някой въпрос, ми отговаря нейният глас. Научени сме да приемаме личността като нещо единично, като лично притежание. Всички представи, схващания и нагласи, които правят теб теб… закърмени сме с тях, те са като файлове, заложени в операционната система на мозъка ни. По-голямата част от хората нямат представа колко много от тези лични файлове остават извън тяхното хранилище. Личността не е само онова, което знаем за себе си, но и също така онова, което другите знаят за нас. Човек е един с майка си, съвсем друг с любимия си и коренно различен с детето си. Тези хора ни изграждат, завършват ни, също толкова, колкото ние сами се изграждаме. Когато си отидем, онези, които остават след нас, запазват същата част от личността ни, с която винаги са разполагали.

Харпър стисна устни и издиша. Джон говореше за спомени, а не за призраци.

Погледът му отново се върна върху отворения капак на печката и тя си помисли: Питай го за онова, което видя, попитай го за яйцето. Инстинктът й каза да не го прави. Сметна, че ако го притисне сега, той ще се направи на луд и ще й отвърне, че няма представа за какво говори. А и имаше други, много по-важни и належащи теми, за които да го притисне.

— Не си докоснал кафето си — каза Харпър. — Изстинало е.

— Това лесно може да се поправи — отвърна той и вдигна металната си чаша с лявата си ръка.

Златните йероглифи, които маркираха драконовата му люспа, просветнаха. Ръката му се превърна в огнен бокал. Завъртя чашата бавно с пръсти и течността вътре започна да дими.

— Ще ми се да имаше начин да те излекувам от безсрамната ти жажда за внимание — каза Харпър.

— Моля? Смяташ, че се надувам? Това не е нищо. Вчера, докато бях хванат в капана на леглото си и умирах както от болка и скука, така и от премазаните си гърди, се научих да пърдя димни кръгчета в три различни цвята. Това беше впечатляващо.

— Радвам се, че някой се забавлява от наближаването на края на света.

— Какво те кара да смяташ, че светът приключва? — Пожарникаря звучеше искрено изненадан.

— На мен определено ми се струва, че краят на света наближава. Петнайсет милиона души са заразени. Мейн прилича на Мордор — стотици километри пепел и отрова. Южна Калифорния е още по-зле. Последно чух, че е погълната от пламъци от Ескондидо до Санта Мария.

— По дяволите. Знаех си, че не трябва да отлагам екскурзията до „Юнивърсъл Студиос“.

— Кое точно от края на света ти е толкова забавно.

— Всичко. Особено арогантното твърдение, че светът ще свърши, защото човешките същества няма да могат да преживеят този век. Доколкото ми е известно, никой не е изгарял от благодарност, че сме преживели миналото столетие. Човечеството е по-лошо и от мухите. Дори едно парче сушено месо да оцелее от пламъците, веднага ще се тълпим, за да го получим. Ще се бием за него и ще продадем най-ароматните му парченца на богатите и наивните. Смяташ, че е настъпил Краят на времето, защото сме заобиколени от смърт и руини. Сестра Уилоус, не знаеш ли? Смъртта и разрухата са предпочитаната екосистема на човешките същества. Не си ли чела за бактериите, които живеят във вулканите, в самата вряща ската? Това сме ние. Човечеството е бацил, който процъфтява на самия ръб на катастрофата.

— На кого изнасяш тези речи, когато не съм наблизо?

Джон изригна в лаещ смях, след което се присви и се намръщи.

— Идеята да умреш, докато се смееш, е по-романтична на теория, отколкото на практика.

Харпър се обърна, за да го погледне в очите, и кръстоса крака, сякаш имаше намерение да медитира.

— Научи ме да правя нещата, които правиш.

— Какво? Не. Не мога. Не ме питай как ги правя. Самият аз не ги разбирам. Не мога да те науча, защото няма какво да се учи.

— Боже, ужасен лъжец си.

Джон остави купичката с овесена каша на пода.

— Това беше отвратително. Сякаш ям тесто. По-добре да бях събрал малко буболечки. Какви обезболяващи носиш в тази твоя чанта? Имам нужда от нещо силно, което да ме отпусне. Не съм спал за по-дълго от десет минути на лягане през последните три дни.

Харпър стана и претърси пазарската чанта на пода. Върна се с две хапчета адвил.

— Всичко, което мога да ти предложа. Изчакай поне шест часа, преди да вземеш второто…

— Какво, в името на свещения кур, е това? — изрева Пожарникаря. — Адвил? Само адвил? Ти не си медицинска сестра. Ти си мъчител от Третия свят.

— Аз съм отчаяна, ето това съм аз, господин Рукууд. Виждаш ли тази малка пазарска чанта? Има аптечка там. Съдържа повече от половината от всичките ми запаси, с които трябва да се грижа за сто и петдесет души, включително за възрастен пациент в кома и с шестмилиметрова дупка в черепа си.

Джон я дари с измъчен, изтощен поглед.

— Имаш нужда от зареждане.

— Представа си нямаш. Лейкопласт. Морфин. Антибиотици. Купища лепенки за изгаряния. Антихистамини. Дефибрилатор. Норма Хийлд има ревматоиден артрит и през студените сутрини едва успява да си отвори ръцете. Нуждае се от плаквенил. Майкъл е диабетик и след десет дни ще остане без инсулин. Нелсън Хайнрих има високо кръвно налягане и…

— Да, да, добре. Схванах картинката. Някой трябва да ограби аптека.

— Някой трябва да ограби линейка.

— Да, и това ще свърши работа, нали? — Мъжът колебливо се докосна по ребрата. — Ще имам нужда от четири-пет дена, докато се оправя. Не, нека бъде седмица. Прекалено съм пребит и изморен, за да се справя точно сега.

— Няма да си в състояние да ходиш никъде между две и четири седмици. Съмнявам се да можеш да отидеш и до параклиса в настоящото си положение.

— О, няма да ходя. Ще изпратя Феникса. Сега ме слушай. Има една къща…

— Какво имаш предвид с това, че ще изпратиш феникс? — Докато изричаше въпроса си, Харпър си спомни думите на дружката на Марлборо Мен, Марти, който бръщолевеше: Била някаква гигантска огнена птица, десет метра от крило до крило, която ги нападнала. Прелетяла толкова ниско, че чувалите с пясък се запалили!

— О, поредният ми малък номер. Малко фойерверки, с които да впечатлим местните, и за щастие, нещо, което мога да управлявам от разстояние. Ти и още няколко от хората ни ще трябва да намерите някоя затънтена улица надалеч от лагера. Вердюн авеню ще свърши работа, намира се точно срещу гробището и по една случайност знам, че къщата на номер десет е празна. Паркирай в алеята там и…

— Откъде знаеш, че номер десет е празна?

— Двамата със Сара живеехме в нея. След една седмица искам да се обадиш на 911. Използвай мобилен телефон, мисля, че Бен има цяла колекция такива. Кажи, че скъпият ти баща е получил сърдечен удар. Когато те попитат, трябва да ги увериш, че нямаш драконова люспа. Кажи им, че имаш нужда от линейка, и изчакай.

— Няма да изпратят такава без полицейски ескорт.

— Така е, но не се тревожи. Затова е Фениксът, моето малко светлинно шоу. Когато пристигнат, ще се погрижа всички да избягат и ти ще можеш да си набавиш нещата, които са ти необходими. Ще ми се просто да си тръгнеш с линейката, но…

— Тя ще разполага с лоджак. Или някакво друго устройство за проследяване.

— Точно така.

— Не искам да нараним някого. Хората в линейката рискуват животите си, за да помогнат на другите.

— Никой няма да бъде наранен. Ще им изкарам ангелите, но това е всичко.

— Мразя, когато те моля за помощ. Винаги така правиш. Караш всичко да изглежда мистериозно, когато не трябва да бъде такова, само защото обичаш да те смятат за чудак. Това са евтини номера.

— Не ми отнемай малките удоволствия. Ще получиш всичко, от което имаш нужда. Няма причина и аз да не получа малко от онова, което желая.

— Няма да получа всичко. Ако можех да правя това, което можеш да правиш ти, нямаше да има нужда да те моля за помощ. Моля те… Джон. Не можеш ли поне да се опиташ да ме научиш?

Погледът му прескачаше от нея към печката и обратно.

— В същия ред на мисли можеш да накараш една риба да те научи да дишаш под водата. Сега се разкарай. Тялото ме боли и имам нужда от малко сън. Не се връщай без цигари.

— Опита ли се да научиш нея? Сара?

Джон като че ли се сви при тези думи. За момент в очите му се появиха такъв шок и болка, сякаш го беше сръгала в ребрата.

— Не. Не аз. — Което си беше странен начин да отрече, помисли си по-късно Харпър.

Пожарникаря се протегна и се обърна на здравата си страна. Успя да види кокалестата извивка на гърба му.

— Нямаш ли други пациенти, за които да се грижиш? Върви да предложиш на някой друг успокояващия балсам на собствените си обноски, сестра Уилоус. Аз се наситих.

Харпър стана и си обу обувките. Закопча си палтото. Взе си чантата. Спря се на вратата.

— Три часа се крих в един шкаф днес, а бившият ми беше на не повече от три метра от мен. Три часа слушах за нещата, които беше сторил на болните. Той и новите му приятелчета. Три часа слушах какво ще ми стори, ако му се отвореше шанс. От тяхна гледна точка ние сме лошите в тази история. Ако ме види отново, ще ме убие. Ако му се удаде възможност, ще избие всички в лагера ни. След като го стори, ще се почувства горд, че си е свършил добре работата. Той се смята за онзи тип с каубойската шапка от „Живите мъртви“, който трепе зомбита.

Пожарникаря не отвърна нищо на това.

Хари продължи:

— Ти ме спаси веднъж. Ще съм ти задължена до края на живота си за това, колкото и дълъг да е той. Но ако умра през следващите два месеца, а ти си можел да ме научиш да бъда като теб… да се защитавам? Ще е същото, като да се беше скрил в гората онази вечер и да беше оставил Джейкъб да ме убие.

Пружините на леглото изскърцаха неспокойно.

— Ще живея, докато не родя бебето си. Ако господ ми помогне да преживея следващите три месеца, ще се моля. Ако Каръл Стори може да ме опази жива, ще пея „Кумбая“ с нея, докато не си продера гърлото. Ако можеш да ме научиш на нещо полезно, господин Рукууд, ще се примиря с твоето надменно поведение, с липсата на обноски и половинчатите ти философски лекции. Но дори за минута не си помисляй, че ще се откажа. Ти разполагаш с животоспасяващо лекарство. Искам го. — Харпър отвори вратата. — И още нещо. Не съм казвала, че нямам цигари. Казах, че нямам никакви цигари за теб. И ще си остане така… докато не си сложиш учителската шапка и не започнеш да ми преподаваш оцеляване при неочаквано самозапалване. До този ден моите „Голоаз“ ще си останат в пазарската ми чанта.

Харпър затвори вратата и чу виковете му зад себе си. Докато стигна до лодката, научи някои нови ругатни. Путкояма беше една от добрите. Трябваше да си я запази за специални случаи.