Джо Хил
Пожарникаря (19)

2

Пътят до Кемп Уиндъм не беше повече от километър и половина, но Харпър имаше чувството, че от часове се тътрят след Отец Стори през изтощителния задушен мрак. Минаваха през купища с листа, заобикаляха борове, катереха купчини с камъни, но винаги се движеха към соления аромат на Атлантика. Глезенът й туптеше от болка.

Не попита къде се намират и Отец Стори не й предложи обяснение. Не след дълго старецът сложи нещо в устата си — беше с размерите на яйце на синя сойка и след това не издаде никакъв звук.

Излязоха на Литъл Харбър Роуд, точно срещу пътя за Кемп Уиндъм: той беше посипан с мидени черупки и пясък. Входът беше препречен с верига, закачена между два високи изправени камъка, които въобще нямаше да изглеждат неуместно в Стоунхендж. От другата страна се виеха зелени хълмове. Дори през нощта Харпър успя да види бялата камбанария на църква, която се издигаше над билото на около осемстотин метра от местоположението им.

Отстрани на пътя беше паркиран изгореният и овъглен труп на някакъв автобус, точно зад тотемичните гранитни блокове. Около него беше избуяла трева, а самият той беше изгорял до основи.

Преди да прекосят Литъл Харбър Роуд, Отец Стори плесна два пъти с ръце, след което излязоха от храстите и прекосиха асфалта до пясъчния път. Едно момче слезе по стълбите на автобуса и застана на отворената врата, наблюдаваше ги.

Отец Стори махна бялото яйце от устата си и погледна Харпър и човешките й патерици.

— Автобусът може да прилича на развалина, но не е точно така. Фаровете му работят. Ако някой непознат се появи на нашия път, момчето вътре ще изчака посетителите ни да се отдалечат, след което ще подаде сигнал. Друго момче, което се намира на камбанарията на църквата, следи за подобен сигнал. Очите от камбаната виждат всички на поляната. — Старецът се усмихна на тези си думи, след което добави: — Ако се наложи, можем да се скрием за две минути. Тренираме всеки ден. Благодарение на Бен Патчет — правим го по негово искане. Собствените ми идеи включват фантастична система от птичи подсвирквания и възможността от използване на хвърчила.

Момчето в автобуса имаше брада, която накара Харпър да се сети за викингите: приличаше на плетеница от медни жици. Лицето зад брадата обаче беше младо и нежно. Усъмни се хлапето да е много по-голямо от Али. То мързеливо въртеше палка в ръката си.

— Май не съм разбрал правилно плана, Отче — каза момчето. — Смятах, че си излязъл, за да ни доведеш медицинска сестра, а не някоя, която има нужда от такава. — Погледът му обходи лицата едно по едно и се усмихна някак си тревожно. — Не виждам Али.

— Чухме оглушителен трясък, изумителен грохот на безсмислена жестокост и ненужно разрушение — обясни Отец Стори. — Както винаги Али се втурна с главата напред в същата посока. Не се тревожи, Майкъл. Пожарникаря е с нея.

Момчето кимна, след което килна глава към Харпър почти учтиво. Очите му светеха с трескавата невинност на някой, който е бил спасен.

— Здравей. Всички тук сме приятели, сестра. Това е мястото, на което животът ти започва отново.

Харп му се усмихна в отговор, нямаше представа как да му отговори, а в следващия момент вече беше прекалено късно, защото Бен и Рене я бутнаха да тръгва. Когато погледна отново назад, момчето се беше прибрало в автобуса.

Отец Стори имаше намерение да лапне яйцето си, но видя учудения й поглед и обясни:

— Ах. Това ми е нещо като лош навик. Прихванах го от много четене на Самюъл Бекет. Лапам камъче, за да си напомня да мълча и да слушам от време на време. Няколко десетилетия преподавах в частно училище и с всички тези млади хора наоколо желанието да ги поучавам, е много силно.

Вървяха в мрака по ветровития път, минаха покрай един празен плувен басейн и стрелбище, на което сред мъртвите листа проблясваха месингови патрони. Всичко изглеждаше отдавна изоставено — ефект, постигнат с големи усилия, както разбра по-късно.

Най-накрая стигнаха до върха на хълма. От другата страна на склона имаше футболно игрище — плитко, тревисто парче земя. Децата крещяха и преследваха топка, която светеше в бледо, зловещо зелено, цветът на призраците. Над дърветата зад тях, в далечината, се извисяваха дълъг навес за лодки и чернотата на въздишащия океан.

Параклисът беше отдясно, отстрани на пътя. Намираше се в далечния край на скулптурна градина от покрити с мъх долмени и високи монолити. Този монументален парк беше странен, примитивен посрещач към една перфектно изглеждаща модерна църква с висока камбанария и яркочервени врати. Църквата може и да беше място за молитви, но скулптурната градина беше място за принасяне на жертви.

Онова, което привлече вниманието на Харпър, бяха шестимата тийнейджъри, които стояха на пънове пред голям хамбар, който се оказа, че е столова. Бяха наобиколили лагерен огън, който гореше в странен рубинено златист оттенък, имаше чувството, че наблюдава пламъците през червен кристал.

На фона на танцуващата пурпурната светлина се полюшваше слаба красавица и свиреше на укулеле. На пръв поглед изглеждаше като близначка на Али. Но не, тя беше по-възрастна, в средата на двайсетте си години може би. Главата и също беше избръсната, но беше запазила един черен кичур коса като запетая на челото си. Лелята, предположи Харпър.

Красавицата поведе другите в песента, гласовете им се сляха в едно като пръстите на любовници. Пееха старо парче на „Ю Ту“, в което се казваше, че сме едно, но не сме еднакви, и че трябва да се грижим един за друг. Когато Харпър се приближи, жената с укулелето вдигна поглед и се усмихна, очите й светеха като златни монети и тогава осъзна, че нямаше никакъв лагерен огън. Те излъчваха тази светлина. Всички носеха белезите на драконовата люспа — ивиците и плетениците — които светеха като флуоресцентна боя на черна светлина с халюцинаторни нюанси на черешово вино и син пламък като от горелка. Когато отваряха устите си, за да пеят, Харпър забеляза, че светлината излизаше направо от вътрешността на гърлата им — всеки един от тях беше котел, напълнен с жар.

Осъзна, че никога не беше виждала нещо толкова плашещо и красиво. Потрепери. Имаше чувството, че чужди пръсти опипват тялото пол дрехите й, че нежно проследяват очертанията на драконовата люспа върху кожата й. Олюля се, замаяна.

— Те светят — промърмори Харпър, езикът й като че ли беше станал по-дебел.

Главата й беше изпълнена от песента им, не можеше да прокара никаква мисъл през нея.

— Ти също ще засветиш — обеща й Бен Патчет. — С времето.

— Опасно ли е? — попита тя, задъхана. — Може ли да се възпламенят, докато го правят?

Отец Стори извади камъка от устата си и отговори:

— Драконовата люспа е като всичко останало, което създава огън, сестра Грейсън. Можеш да я използваш, за да опожариш някое място… или да осветиш пътя си към нещо по-добро. Никой не умира от спонтанно изгаряне в Кемп Уиндъм.

— Успели сте да я победите? — учуди се Харпър.

— Сторихме нещо по-добро — отвърна Отец Стори. — Сприятелихме се с нея.