Джо Хил
Пожарникаря (123)

10

Когато времето настъпи. Джон я събуди, като нежно докосна бузата й.

Харпър потри лице и се изправи на лакти.

— Не искам… Какво? Не е ли прекалено рано? Мислех си, че няма да тръгнат преди обяд.

Али стоеше на пода. Ник спеше до нея. Момичето се прозя широко в опакото на ръката си.

— Обяд ли е?

— Петък ли е? — попита Харпър.

— „Да“ за петък, „не“ за обяд. Часът е около осем. Но ако излезете навън, можете да ги чуете. Казах ви, че ще разберем, че е настъпил моментът, преди да тръгнат. Защо си мислите, че толкова много деца искат да станат пожарникари, когато пораснат? За да могат да надуят сирената. Дванайсет камиона могат да създадат достатъчно врява, за да събудят целия град.

Не се шегуваше. Харпър ги чу още преди да излезе навън в задименото, леко хладно утро: пронизителните писъци на сирените се чуваха от по-малко от осемстотин метра от тях. Някоя изреваваше за няколко секунди, затихваше, след което друга поемаше щафетата. Джон беше предвидил, че ще се съберат в централната пожарна команда, която се намираше близо до гробището.

— Колко точно бързаме? — попита Хари.

— Не искаме да прекосим моста преди тях, както вероятно си се досетила — отвърна Пожарникаря. — Също така не искаме да сме прекалено назад от тях. Да вървим. Да качим децата в камиона. — Сякаш бяха печени родители, които говореха за собствените си деца, преди да поемат на път, за да посетят неприятни роднини. Харпър смяташе, че Али и Ник вече бяха техни деца. Рене беше отишла до задната част на пожарната и отваряше дървените багажни отделения над задния калник. Камионът беше излязъл от завод на „Студебейкър“ през 1935 година, беше дълъг четиринайсет метра, червен като ябълка и лъскав като ракета във филмче на Бък Роджърс. Винаги щеше да изглежда прекрасно като минала идея за бъдещето и бъдеща идея за миналото. Отделенията бяха пълни с мръсни пожарникарски маркучи, пожарогасители, куп якета и ботуши, които продължаваха навътре в мрачната вътрешност. Изглеждаше напълно възможно Нарния да се намира в задната част на някое от тези отделения. Рене вдигна Ник и той се провря вътре.

— Напъхай се под маркучите — каза му жената и се нахока, че се е опитала да му говори. — Харпър, ще му кажеш ли да се завре под маркучите?

Нямаше нужда да го прави. Ник вече се беше заел със задачата. Али скокна на хромираната броня, намести се до него и започна да му помага, като умело навиваше маркучи над него.

— Гил се е измъкнат от затвора по почти същия начин — сподели Рене.

— Откъде си мислиш, че му дойде идеята на Джон? — попита Харпър. — Гил продължава да ни помага, да знаеш.

— Да отвърна по-възрастната жена и стисна ръката на медицинската сестра. — Ще си взема нещата, колкото и малко да са те. И радиото. Не тръгвайте без мен.

Харпър натовари „Портативната майка“ в дясното задно отделение, точно зад три реда хромирани пожарогасители и до торба с хранителни продукти. Там отзад имаше достатъчно място, за да могат двете с Рене да се скрият под едно от одеялата.

А Пожарникаря… Пожарникаря щеше да шофира.

— Ненавиждам тази част от плана — беше му казала Харпър.

Джон беше застанал на стъпалото до пътническата врата. В ръката си държеше кофа с жарава. Постави я до ауспуха, който стърчеше нагоре зад кабината. Наведе се и Харп видя как върхът на показалеца му светна, стана червен и прозрачен — веднага се сети за Извънземното — толкова засия, че я болеше да гледа към него. Западаха искри, докато заваряваше кофата за ауспуха с пръста си.

— Коя част? — попита разсеяно Пожарникаря.

— Частта, в която се опитваш да прекараш камиона през моста. Те те издирват. Има хора, които са те виждали, които знаят как изглеждаш.

Харпър дори си беше помислила, че цялото това нещо — този добре рекламиран керван от пожарни коли, изпратени в Мейн, за да се борят с пожарите — е просто постановка, за да ги извадят на бял свят. Колкото повече мислеше по темата, толкова повече смяташе, че са се насочили в капан и ще са мъртви до следобедния чай.

В крайна сметка онова, което я принуди да рискуват с плана, бяха поредицата от контракции, които продължиха половин час и я накараха да чувства утробата си като бързо втвърдяващ се бетон. По едно време болката беше толкова силна и ритмична, а дишането й толкова бързо и насечено, че сметна, че бебето излиза. Точно в този момент контракциите започнаха да намаляват и съвсем скоро отминаха напълно. Цялата беше изпотена, а ръцете й трепереха. Две седмици — оставаха само две седмици до термина й, плюс-минус няколко дни.

Това, което бяха на път да направят, беше отчаяно хвърляне с главата напред, като войниците от Първата световна война, които бяха излизали от окопите си и се бяха устремявали към ничията земя^[1], без значение, че последните четири вълни от другарите им бяха разкъсани на парчета. Така или иначе, не можеха да останат, защото не беше възможно да отглеждат бебе в окопите.

Не беше само въпрос на безопасно раждане. Беше въпрос на минутите, часовете и дните след това. Особено ако момченцето нямаше люспата. Бяха изминали месеци, откакто за последно получи някаква информация, но преди, когато все още имаше интернет, числата предполагаха, че около осемдесет процента от децата на заразените се раждаха здрави. Малкият човек щеше да е розов и чистичък и единственият начин да се увери, че ще си остане така, беше да намери някой здрав, който да го вземе… мисъл, на която отказваше да отдели нужното внимание. Първо трябваше да намери място да роди бебето. След това щеше да мисли за следващата част, да намери дом на незаразеното си дете. Вероятно докторите на острова на Марта Куин не носеха люспата. Може би един от тях щеше да вземе новороденото. Може би бебето й щеше да остане на острова с нея!

Не. Вероятно това беше прекалено много, за да се надява. Имаше намерение да приеме всичко, стига то да беше за благото на детето й, въпреки че това означаваше, че денят на раждането щеше да бъде последният ден, в който щеше да го види. Беше решила, когато моментът настъпи, да се справи с него като Мери Попинз. Каза си, че детето е нейно само докато не задухаше западният вятър… и когато дойдеше бурята, тя просто щеше да отвори спокойно чадъра си и да се понесе, като го оставеше на грижите на някой обичен, заслужаващ доверие, мъдър човек, ако подобно нещо беше възможно да се уреди. Тя не можеше да го има, но той можеше да я има в определен смисъл. „Портативната майка“ щеше да бъде с него.

— Не мисля, че Ник може да се справи с превозно средство с ръчна трансмисия. Рене никога не е карала Нещо толкова голямо. Али е прекалено малка. Ти си прекалено бременна. Освен това… шиб’някът, когото търсят, говори кат’ шиб’ния принц Чарлз, а не кат шиб’ния Дон Люистън — обясни й Пожарникаря, гласните му бяха удължени. Р-то му беше изчезнало, звучеше като човек от Манчестър в Мейн, а не Манчестър във Великобритания. — За няколко минути мога да се престоря на местен, достатъчно дълго, за да ни пуснат да минем през пропускателния пункт.

— Ами китката ти? — попита го Харпър и докосна дясната му ръка. Китката му още беше увита в мръсно тиксо.

— О, достатъчно добре е, за да използвам скоростен лост. Не се тревожи, Уилоус. Ще ни прекарам през пропускателния пункт. Забравяш колко много обичам да играя.

Но Харпър го слушаше само с половин ухо.

Рене се беше спряла на десет крачки от камиона и стоеше наведена с разперени пръсти на ръката, за да може една дългокосместа котка със златисти ивици да ги подуши. Животното се беше появило от тревата с парченца изсъхнали листа в козината си и с вдигната опашка. Мъркаше толкова силно, че наподобяваше електрическа шевна машина.

Ник беше изпълзял изпод маркучите, за да види какво става. Погледна Али въодушевен и започна да жестикулира с пръсти. Тя се приближи на четири крака.

— Казва, че това е котката, която храни от миналото лято — съобщи момичето.

Харпър погледна назад и видя, че Рене беше взела големия котарак. Той беше присвил очи от удоволствие. Жената беше оставила радиото на земята и нежно прокарваше пръсти по гърба му.

— Това е моята котка. — Рене изглеждаше замаяна, сякаш някой току-що я беше събудил от дълбок сън. — Котката ми, която пуснах миналия май. Господин Трюфел. Е, Трюфо всъщност, но Трюфел за приятелите ми.

Пожарникаря скочи от стъпалото. Лицето му беше като от камък.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм. Мисля, че познавам собствената си котка.

— Но тя няма табелка или каишка. Не можеш да бъдеш толкова уверена.

Рене почервеня.

— Дойде право при мен. Скочи в ръцете ми. — Джон не каза нищо, затова жената добави: — Защо да не е тя? Това е моят квартал. Живеех точно на тази улица, да знаеш. На километър и половина на юг от тук, но все пак на тази улица.

— Котката остава тук каза Пожарникаря.

Рене отвори уста да се противопостави, но се отказа и само го изгледа — първо с недоумение, а след миг със съгласие.

— Разбира се — отвърна тя. — Абсурдно е, че си помислих… разбира се, прав си.

Потърка носа си в този на котката и я остави нежно на земята.

— Не! — намеси се Али. — Какво правиш? Можем да я вземем с нас.

— Точно така. Ще пътува с мен — каза Харпър.

Мислеше си за изражението, което видя на лицето на Рене, когато разпозна котката си. Беше нещо повече от доволен поглед — беше шокирана. Харпър смяташе, че една част от приятелката й се беше отказала от щастието — беше го оставила в гробницата с Гилбърт — и способността за радост я беше изумила. Ник беше слязъл от пожарната, беше забил колене в пръстта и тихомълком се прокрадваше към котката с целеустремено, почти хипнотизирано изражение. Животното се търкаше в глезените на Рене и наблюдаваше момчето с бдителни нефритени очи.

— А ако погледнат в задните отделения и я намерят? — попита Пожарникаря.

— Ще си помислят, че се е промъкнала в камиона ти. Ще се пукнат от смях.

— Не. Ще започнат да душат наоколо, точно това ще направят.

— Нека гласуваме — предложи Харпър.

— Няма да гласуваме! Не е безопасно. Котката остава тук.

— Господин Рукууд — контрира медицинската сестра, — наситих се на хора, които твърдяха, че притежават уникалната власт да решават кое е най-доброто за останалите. Бях женена и пет години ми се казваше, че нещата, които ме карат да се чувствам като човешко същество, не са добри за мен. Опитах с религията църквата на уплашените певци, храм на Блясъка и получих още от същото. Сега при нас е демокрация и определено ще гласуваме. Не се цупи и ти ще гласуваш.

— Три пъти ура за изборния процес! — изрева Али.

Пожарникаря хвърли сърдит поглед на нея и на брат й.

— Според повечето общества децата не са достатъчно добре информирани, за да гласуват.

— Повечето деца не са ти спасявали кльощавия, неблагодарен задник от публично пребиване с камъни. Ще гласуваме. Всички. Аз давам своя глас за котката — заяви Харпър.

— Аз гласувам за освободено от котенца бъдеще — каза Джон и заби пръст в Рене. — Както и тя. Защото, за разлика от теб. Рене Жилмонтон е разумна жена, логична и внимателна, нали, Рене?

Жената избърса влажната си буза с ръка.

— Той е прав. Ако нещо се случи с децата, защото сме взели котката с нас, не бих могла да го понеса. Това е неоправдан риск. Освен това аз… предполагам, че това може и да не е моята котка.

— Лъжеш, Рене, и виждам това пределно ясно — контрира я Харпър. Обърна глава и погледна двете деца с гневен поглед. — Вие как гласувате?

— За котката — отвърна Али.

Ник вдигна палеца си.

— Двамата сте победени! — изрева Харп. — Господин Трюфел идва с нас!

Рене потръпна.

— Харпър. Не. Наистина. Няма нужда… не можем…

— Можем — заяви медицинската сестра. И ще. Демокрация, шибаняци. Свиквайте с нея.

Господин Трюфел потърка гърба си в глезена на Рене и погледна Харпър с изражение, което подсказвате, че никога не се е съмнявал, че ще спечели изборите.