Джо Хил
Пожарникаря (145)

32

Катерът потегли по своя път през широкия залив. Пореше уверено надигащите се вълни. Харпър повърна във водата още преди светлините от пункта за приемане да се скрият от поглед. Джон разтриваше врата й, докато си поемаше въздух и плюеше.

— Искаш ли малко от кафето ми? — попита я той. — Все още имам половин чаша. Ще махне неприятния вкус от устата ти.

Хари поклати глава. Пожарникаря изхвърли остатъка от кафето си и хартиената чашка в океана.

— Така или иначе, не беше особено добро — оплака се той.

Катерът беше мръсен, на палубата му имаше около сантиметър застояла вода. От задната част на капитанската кабина се подаваше ауспух и вятърът издухваше черния пушек право срещу тях. Бяха седнали на кърмата на открито, свити на тапицираните си седалки и облечени в оранжеви спасителни жилетки. Тази на Ник беше толкова голяма, че направо се беше изгубил в нея — виждаха се единствено подаващата му се от яката глава и стърчащите му крака.

— Вали ли? — попита Харпър. Върху тях се сипеха студени солени капки.

— Не, това е от вълните — обясни Джон.

— Мисля, че мразя открития океан — каза тя.

Блъснаха се в една вълна и Харпър се обърна, за да повърне. В кабината имаше трима мъже в предпазни костюми: Джим, един от охранителите от пункта и който там караше катера. Вероятно е капитанът, помисли си тя. Не ги бяха представили.

— Каза им, че сме женени — подхвана темата Харпър, когато се беше съвзела и избърсала устните си. — Мислех си за това. Помниш ли, че ми каза, че пожарникарите можели да развеждат? Какво ще кажеш за бракосъчетания?

— Ще ти призная една тайна. Не съм истински пожарникар. Но човекът, който кара катера, е истински капитан, а те имат право да венчават. — Погледна я с изненадващо светнал и вдъхновен поглед. — Госпожице Харпър Уилоус! Мисля, че трябва да те питам нещо.

— Не — отвърна тя. — Недей. Моля те. Просто се шегувах, Джон.

Главата му увисна, а изражението му стана мрачно и навъсено.

— Само защото отговорът ми може да включва целуване. А сега не мога да те целуна, ще бъде отвратително. Не и с аромата на повръщано в устата ми. — Макар че в момента нямаше проблеми и стомахът й се беше успокоил… Или поне така си мислеше, защото проклетите контракции започнаха отново.

Лицето на Джон се оживи. Тя го хвана за студената и влажна ръка и я стисна. Той се ухили и това накара ушите му да щръкнат малко.

Вълните се блъскаха в катера и ги заливаха под формата на леден душ.

— Благодаря на бога за дъждобраните — каза Харпър, когато се блъснаха в поредната водна бариера. — Положението е ужасно.

— Но Ник няма проблем с това. — Джон я сръга с лакът. — Мисля, че заспа веднага след като ни отвързаха от дока.

— Доста повървя — съгласи се Харпър.

Катерът подскочи. Тя се огледа през водните струи към фара, който беше забелязала по-рано, но вече бяха прекалено далеч, за да го види.

Джон се прозя в ръката си.

— Може би самият аз ще подремна за няколко минути.

— Как е възможно да спиш в подобно време?

— Не знам — отвърна той. — Рене успява някак си.

Харпър огледа кърмата. Ник беше заспал в пазвата на Рене. Тя спеше с брадичка, заровена в главата му. Али беше будна и стискаше надуваемия си пояс с две ръце. Гледаше мрачно капитанската кабина.

— Джон — дръпна го Харпър. — Джон, защо Рене спи? Кой може да заспи при такова време?

— Е, сама го каза. Днес сме извървели поне двайсет и пет километра и…

— Събуди я — нареди му тя.

— Не искам да я будя.

— Опитай. Моля те.

Пожарникаря я изгледа косо — очите му бяха изненадани и учудени — но стана с помощта на патерицата си, наведе се над Рене и разтресе коляното й.

— Рене. Рене, събуди се.

Катерът се блъсна в поредната вълна и го извади от равновесие. Мъжът успя да се върне на мястото си, преди да падне на палубата.

Рене се усмихна в съня си и не показа никакъв признак на събуждане.

— Какво им има? — попита Али.

Джон беше увесил малко нос. Харпър видя, че очите му са разфокусирани.

— Проклятие — изруга Джон. — Не може ли поне нещо да стане както трябва? Поне веднъж?

Али разтресе рамото на Ник, но той се отпусна върху Рене.

— Яхнията сети се Пожарникаря.

— Кафето — добави Харпър.

— Но Али е добре.

— Не съм опитала от нищо — отвърна момичето. — Нямах им доверие. Престорих се, че хапвам малко, след което изхвърлих всичко, докато никой не гледаше.

— Ще ми се да не го беше правила — провикна се Джим, за да го чуят над рева на двигателя и вятъра.

Мъжът беше отворил вратата на кабината и се беше навел през нея, наблюдаваше ги през прозорчето в маската си. В едната си ръка държеше 45-калибров пистолет, но не го беше насочил към тях, просто го държеше до бедрото си.

— Правим всичко мирно и спокойно — обясни той. — Без страх, без болка. Слагаме нещичко, което да ви приспи, и ви изхвърляме във водата.

— Не — каза Харпър. — Не, не, не, не. Не можете. Моля ви. В това няма никакъв смисъл. Защо? Защо е цялата тази шарада? Защо просто не ни застреляте? Можехте да го сторите през цялото време. Защо изиграхте такава постановка за нас?

— Тя не е за нас — намеси се Пожарникаря. — Нали?

Джим сви рамене.

— Самият аз вярвам, че е хубаво за вас, хора, да си отивате с приятни мисли в главата. Да заспите и да сънувате място, на което ще бъдете в безопасност. На което ще се грижат за вас. Господи. Ние сме човешки същества, не сме чудовища. Не иска ме никой да страда. Но… не. Не, правим го за обществото. Хора като Вивиан вярват в острова, както и повечето от тях. Не знаете колко е важно това за морала, да вярват, че спасяват човешки същества. Че помагат на такива. Ако знаеха, че плаваме дотук, за да изхвърляме хората във водата, щеше да има много разбити сърца. Също така и много недоволство. Млъкна, когато катерът се блъсна в нова вълна, и се подпря на рамката на вратата. — Трябва да разберете. Вие, хора, казахте, че сте… какво? Последните оцелели от някаква демокрация? Вие сте гласували, за да дойдете тук? Е, ние също сме демокрация. Имаме наш собствен ръководен съвет. Губернаторът и дванайсет други, включително и аз. Вие не сте единствените, които гласувате. Ние също го правим. И гласувахме точно за това.

— Значи, няма никакъв остров — констатира Али.

— Има! Или поне имаше. Центърът за контрол и превенция на заболяванията изостави мястото през ноември. Имаше бунт. Използваха експериментални лекарства, които убиха някои хора, и неблагодарните кучи синове завзеха болницата. Казаха, че вече не желаят лек. Бълнуваха как са създали свой собствен лек, как са се научили да контролират огъня. Държаха за заложници медицинския персонал, за да се предпазят от военна атака. Но не познаваха нашия губернатор. Той не преговаря с терористи. Нареди на един Боинг В-17 да отлети от Бангор и да хвърля бомби от единия край на острова до другия. Сега целият е просто черна скала. От Мъчайъс видяха пушека. Затова измислихме историята, че няколко факли са реагирали зле към ново лекарство и болницата е изгоряла.

— Но ние чухме Марта Куин по радиото — потърси логиката във всичко това Харпър. — Чухме я.

— Вярно е. Разполагаме със стотици часове нейни записи от едно време. Просто ги преработваме. Губернаторът постоянно повтаря, че това е най-бързият начин да прочистим епидемията от Североизтока. Да доведем всички болни на едно място и след това хуманно да се отървем от тях. Да ги хвърлим на Северноатлантическото течение, където няма шанс телата да се върнат в Мъчайъс. Наистина искрено съжалявам.

— Не можеш — каза Харпър. — Моля те. Бебето ми може да е здраво.

При последните й думи лицето на Джим стана много сериозно. Видя как челюстта му се стегна зад маската.

— Това е лъжа. Ако ти си болна и бебето ще е болно.

— Не е вярно. Няма откъде да го знаеш. Съществуват изследвания.

— Не знам какви изследвания си гледала. Вярно е, че много жени, които са болни, ще родят бебета без видими белези на драконова люспа. Но кръвните тестове показват, че тя е в ДНК-то и чака да се прояви. Няма да крия, че не мога да се сетя за много жени, които са оцелели до термина. Била си медицинска сестра. Имала си достъп до хапчета. Трябвало е да вземеш нещо преди много време. Да се приспиш. Мисълта, че ще родиш малко човече с тази болест… това ме кара да повърна. Джим хвърли бърз поглед в мрака, след което отново ги погледна. — Вижте. Не искам да ви застрелям. По-добре да умрете във водата. Така е по-човечно. Няма значение, че не сте упоени. Студът ще ви приспи за десетина минути. Ще е като в края на „Титаник“. Освен това, ако се наложи да ви застрелям, може да пробия катера. Неудобно е, сещате се? Помогнете на един старец. Свалете си спасителните жилетки. Извадете малчугана от неговата.

— Сваляме жилетките — започна Джон Рукууд — или ще ни разстреляш. Така ли е? — Беше започнал да дърпа пръстите на ръкавицата на лявата си ръка.

Джим кимна.

— Какво ще кажеш за трети вариант? — попита Пожарникаря, махна ръкавицата и я хвърли настрани. По дланта му играеха нишки златиста светлина.

— Какво ще кажеш да няма такъв — отвърна Джим и го застреля в корема.