Джо Хил
Пожарникаря (52)

7

Искаш ли да знаеш каква е била Сара, преди да се запознае с мен? Забременява на седемнайсет от учителя си по пиано, ангелски красив литовец, с няколко години по-голям от нея. Изключват я от частната академия, в която баща й е професор. Том, най-добрият й приятел в целия свят и човекът, който е готов да прости всичко, й наговаря ужасни неща и я изпраща да живее при роднини. Опозорена, тя завършва последната си година в държавна гимназия, а коремът й постоянно расте под блузата. Омъжва се в деня, в който получава дипломата си. Литовецът й, унижен и неспособен да си намери работа като учител, се завръща към частните уроци. По това време Сара установява, че чукането на ученички му е нещо като нервен тик. Въпреки това тя не се разделя с него, защото ако го стори, трябвало да се прибере у дома, а си обещала повече никога да не моли баща си за нещо. Вместо това решава, че единственият начин да запази брака си е да има още едно дете. Прекалено бързо ли разказвам? Съвсем скоро ще стигнем до интересната част.

— Коя е тя? — попита Харпър.

— Моментът, в който се появявам в историята. Както и да е, ражда се Ник. Ник е глухоням. Баща му предлага да го дадат за осиновяване, тъй като не би могъл да има отношения с дефектно дете, което не може да оцени музиката му. Сара му предлага да си намери ново място за живеене и го изритва. Една октомврийска вечер той нахълтва в къщата в четири часа сутринта и заплашва цялото семейство с ракета за бадминтон. Сара изважда ограничителна заповед срещу него. В отговор той се появява в училището на Али, обяснява, че трябва да я заведе на зъболекар, и изчезва с детето.

— Господи.

— Четири дълги дни по-късно е заловен в мотел близо до канадската граница, където се опитвал да измисли начин да стигне до Торонто, без да има паспорт за дъщеря си. Предполагам, че е имал намерение да потърси помощ от литовското посолство и да избяга в Европа с нея. Бил е под гаранция, когато се обесва.

— Май двете със Сара сме си избрали съпрузите от един и същ магазин — каза Харпър.

— Случва се едно хубаво нещо от този последен валс на учителя по пиано. В тези ужасни за Сара дни, в които няма представа къде се намира дъщеря й, баща й се появява на прага на вратата й, за да помогне с каквото може. Карал я да се храни и да спи, държал я в обятията си, когато плачела, грижел се за Ник. Това бил неговият шанс, разбираш ли, да бъде бащата, който Сара искала, бащата, който вярвала, че е, преди да я разочарова толкова много, толкова неочаквано. Познавам Том и се съмнявам някога да си е простил, че я е изоставил, когато е била просто едно уплашено бременно хлапе.

Том останал при нея месеци наред. По-късно Сара се преместила по-близо до дома му и той продължил да й помага с децата, а тя се върнала в училище, за да изучава социални дейности. Областта й била хора с увреждания.

Том Стори работи в Кемп Уиндъм от осемдесетте години на миналия век и десетилетие по-късно става негов директор. Пролетта, в която Ник навършва седем, Сара предлага организирането на двуседмична програма за глухонеми и Том осъществява начинанието.

Започват да търсят учители, които знаят езика на глухонемите, и аз се вписвам в изискванията. Научих езика още от малък покрай глухонямата ми ирландска майка… някои от децата доста се забавляваха, казваха, че ръцете ми имат ирландски акцент. Бях в Щатите, за да завърша магистърска степен, и бях доволен, че ще имам свястна работа за лятото. Човек не може да изкара достатъчно пари, за да преживява, от продажбата на „Смърфокур“ в тази болна страна. Трябва да ти призная, че дилърите на хероин и на метамфетамини са превърнали САЩ в трудно място за един честен наркопласьор, който иска да дари клиентите си с едно прекрасно и неповторимо изживяване.

Том ме нае, за да уча децата как да оцеляват навън. Какви горски плодове можем да ядем, с какви листа не бива да се бършем, как да си запалим огън без кибрит. Винаги съм бил доста добър в последното. На всички ни бяха лепнали готини прякори. Аз бях Дървения Джон. Сара беше Горската Сара.

Имахме няколко дни на ориентиране и обучение, преди децата да пристигнат, но не мина много време, за да осъзная, че прякорът Дървения ще бъде проблем. Още на първия ден Сара ме поздрави с „Добро утро, Дървен“ и с очарователно невинно изражение на лицето си. Другите възпитатели я чуха и се пукнаха от смях. Съвсем скоро всички ме наричаха така. „Кой е хванал Дървения?“ „Хей, хора, не бъдете прекалено твърди с Дървения“. „Цяла сутрин се разхождам с Дървения“. Схвана идеята.

Нощта преди децата да се появят, всички седнахме да пием по бира и тогава казах на Сара, че може би един ден, ако извади късмет и си изиграе картите правилно, може да се събуди с Дървения. Доста се посмяхме. Тя каза, че усещането ще е същото, като да се събуди с треска, забита на неприятно място, и отново всички се смяхме.

Попитах я как си е спечелила прякора Горската Сара, а тя ми отвърна, че тъй като е програмен директор, има право сама да си избира името. Аз пък от своя страна съобщих, че по древните английски закони имам право да оспоря властта й в битка. Казах й, че ще уредим спора на дартс. Всеки от нас щеше да хвърля веднъж. Ако аз уцелех по-близо до центъра, щях да преименувам нея и мен. Предварително я уведомих, че ще избера Бушмастер^[1] за себе си и Бобърка за нея. Тя каза, че ще изгубя и че ще разбера новото си име след играта, и когато това стане, ще копнея за дните, в които съм бил просто старият Дървен.

До този момент всички бяха станали смъртоносно сериозни. И под „смъртоносно сериозни“ имам предвид, че бяха паднали под масата от смях. Разбира се, бях уверен в себе си. Когато бях студент, прекарвах повече време в пъбове, играейки дартс, отколкото ходех на лекции. Хвърлих стреличката и почти уцелих десетката, без да си давам много зор. Изведнъж всички затихнаха. Бяха изпълнени с възхищение от силите ми.

На Сара дори не й трепна окото. Извади една малка брадвичка от колана си, отиде на линията за хвърляне и я метна. Не само че уцели десетката, но и разцепи мишената надве. Каза ми: „Не уточни, че трябва да хвърлям стреличка“. Е, така получих прякора си Чекиджията Джон. Схващаш, защото много добре хвърлям.

Предполагам, че така започна всичко… усещането, че принадлежим един на друг.

По времето, когато лагерът официално отвори, Али и майка й почти не си говореха. Али, която беше на четиринайсет, беше отхвърлена от третия си терапевт, след като хвърлила преспапие в топките му. Беше блъснала колата на майка си, след като извела няколко момчета да се поразкършат. По-големи от нея момчета. Не мога да ти кажа каква част от поведението й се дължеше на отвличането от баща й, когато била в трети клас, но определено гневът й беше много над нормалните тийнейджърски стойности. Мразеше майка си за това, че упражнява някакъв контрол над нея, и беше бясна, че трябваше да й бъде съветник в обучението. Онези първи няколко дни бяха грозни. Али се отделяше от другите деца, за да си играе с мобилния си телефон. Ако не й харесаше храната в столовата, напускаше лагера и отиваше в града на стоп, за да се срещне с приятели. И така нататък.

Сара реши, че Али ще я придружи на екскурзия с пренощуване до Джейд Уел — леденостудено езеро, което се намира под една петметрова скала. Вероятно искаше да я удуши и беше сметнала, че ще е по-лесно да скрие тялото в гъстите гори. Нуждаеха се от трети възрастен и избраха мен. Тръгнахме на петнайсеткилометров поход с дванайсет малки деца, като през цялото време вървяхме през облак от комари. Мога само да бъда благодарен, че децата бяха глухонеми. Али и Сара се обиждаха една друга през целия път. Али погледна само веднъж към телефона си и Сара го конфискува. Али запращаше клоните на дърветата право в лицето на майка си. Децата усещаха, че нещо не е наред, и започнаха да се тревожат.

Докато стигнем до Джейд Уел, двете вече си крещяха една на друга. Всички бяхме изгорели и претрепани. Сара беше бясна на Али, че забрави спрея против буболечки в автобуса, а Али беше бясна на Сара, че хвърляше вината върху нея, и беше готова да се откаже и да се върне. Стояха близо до ръба на една скала и аз не можах да устоя. Сграбчих ги двете и ги избутах до самия ръб, ботушите им бяха на сантиметър от пропастта. Знаеш ли какво направиха? Започнаха да се смеят… Смееха се и се плюеха с вода.

През цялата останала част от екскурзията ме побъркаха. Една вечер, докато сервираха хотдог, ми пробутаха хубав пресен тампон в питка. Отвориха тавана на палатката ми в два през нощта и ме поляха със студена вода. Намазаха ме с лак за коса, вместо със слънцезащитен крем. Но знаеш ли какво? Всъщност беше много приятно. Краят на екскурзията беше толкова готин, колкото неприятно беше началото й. Децата започнаха да ме пазят от Горската Сара и Ондатрата^[2] Али. Особено Ник. Той беше решил, че е лично отговорен да ме защитава от лудите жени в семейството си. Той беше моят бодигард за остатъка от лятото.

През последната седмица от лагера имаше още една екскурзия с преспиване. В тази нощ Сара откопча палатката ми. Попита ме едно-единствено нещо: „Изиграх ли си правилно картите?“.

След тази нощ бяхме двойка почти цяла година. Искаше да плува в Големия бариерен риф. Ще ми се да бяхме отишли. Ще ми се да си бяхме чели книги един на друг. Имахме една седмица за секси неща в Ню Йорк, докато баща й гледаше децата. Ще ми се да имахме повече. Ще ми се да се разхождахме повече. Ще ми се да не бяхме стояли пред телевизора толкова много. Беше приятно, гушкахме се, смяхме се на Стивън Колбер и Сет Майерс, но не мога да кажа, че това са кой знае какви спомени. Нравихме обикновени, банални неща. Поръчвахме си пица и играехме настолни игри със сестра й и баща й. Помагахме на децата с домашните. По-често миехме чиниите заедно, отколкото правехме любов. Що за живот е това?

— Истински живот — отвърна Харпър.

Джон не я беше погледнал пито веднъж, докато й разказваше любовната си история. Вместо това се взираше в собствената си сянка, която се надигаше и спадаше като вълна, докато огънят пулсираше в отворената печка.

— Прекарвам повече време да мисля за нещата, които ми се иска да бяхме направили, отколкото за нещата, които направихме. Усещането е, сякаш сме отворили перфектна бутилка вино и сме отпили по глътка… след което непохватен сервитьор е съборил бутилката на пода, преди да пийнем още.

Първия път, в който видях спората, беше на една обедна презентация в Бостънското микологично общество, три месеца преди Сиатъл. — Нямаше нужда да обяснява какво имаше предвид със Сиатъл. Харпър знаеше, че говори за Космическата игла. — Колега, на име Хокинс, който тъкмо се беше върнал от Русия, изнесе четиресет и пет минути презентация за нея. Не помня кое ме уплаши повече — снимките или самият Хокинс. Устата му постоянно пресъхваше. Изпи половин гарафа с вода, докато беше зад подиума. Говореше с толкова тих глас, че човек трябваше да се напряга, за да го чуе. Всички хващахме по някоя и друга фраза: „преносители на болестта“, „точки на зараза“, „клетъчно горене“. Междувременно показваше ужасни снимки, като излезли от филм на ужасите, на овъглени тела, от които бяха останали само зъби и черно месо. Казвам ти, никой не припари край бюфета в следващите няколко минути, но барът определено беше претъпкан. Този тип, Хокинс, каза в заключение, че докато има само шейсет и седем известни смъртни случая в Камчатка, като пряк резултат от спората, тези случаи са предизвикали опустошителни пожари, които са довели до смъртта на петстотин и трийсет други хора. Нанесени са щети за почти осемдесет милиона долара на градски части, а руснаците са изгубили четири хиляди и триста акра от най-богатите на дървен материал гори в света. Хокинс спомена, че три от последните случаи в Аляска предполагали, че патогенът може да има различен начин на предаване от познатите вируси и че е задължително да се направи по-задълбочено изследване. Според неговите изчисления четвърт милион болни в САЩ лесно можели да доведат до смъртта на повече от двайсет милиона души и щели да превърнат над шест милиона акра в пепелища.

— На какво се равнява това?

— Горе-долу колкото Масачузетс. Трябва да призная, че тогава ни изкара ангелите, но сега като се замисля, всъщност беше доста консервативен. Предполагам, изчисленията му не бяха съобразили, че социалният срив ще е толкова сериозен, че няма да остане кой да се бори с огньовете.

Но сещаш се… до вечерта вече бях спрял да мисля по темата. Приех всичко това като поредния възможен, но неосъществен апокалипсис на нашия век, като епидемия от птичи грип, която ще изтреби милиони, или астероид, който ще раздели планетата наполовина. Не можеш да сториш нищо по въпроса, то се случва на бедните хорица в другия край на света, а децата се нуждаят от помощ за домашните си, така че просто спираш да мислиш за него.

Доколкото можех да спра. Това беше в заглавието на всеки имейл и в Топ 30 на заплахите във всяко миколожко общество. Провеждаха се уебинари, конференции и дори се създаде президентска комисия. Изпратен беше доклад до Сената. Известно време следях всичко от научен интерес. Познаваш ме, сестра Уилоус, знаеш, че обичам да се изтъквам. Онова, което бях научил за спората, ми осигуряваше интелигентна тема за разговори на барбекютата, на които ходехме. Не мисля, че осъзнавах, поне не в онзи момент, че това нещо ще достигне задния ни двор, преди Манитоба да започне да гори, без никой да може да я изгаси. Това се случи около месец преди първите случаи в Бостън.

Но какво можеше да стори човек, дори да знаеше? Ако беше чума като останалите чуми, можехме да се скрием. Да вземем хората, които обичаме, да се окопаем някъде, да залостим вратата и да изчакаме, докато инфекцията не прегори сама. Това обаче… Един човек, който носи спората, може да предизвика пожар, който да заличи половин щат. Да се крие в гората, би било, като да се крие във фабрика за кибрити. Поне градовете разполагаха с пожарни команди.

Мога да ти кажа точно кога и как се заразих. Мога да ти кажа къде бяхме всички, когато се заразихме, защото, разбира се, бяхме заедно. Бяхме си организирали малко парти за трийсетия рожден ден на Каръл в началото на май. Двамата със Сара тъкмо бяхме заживели заедно. Имахме малък басейн, макар че беше толкова студен, че никой друг, освен Сара не искаше да влиза в него. Не беше кой знае какво парти, само Том, децата, Сара, Каръл, аз и торта без глутен за рожденичката.

Двамата със Сара често спорехме дали Каръл е девствена. Като по-млада била сгодена цели пет години за един много набожен млад мъж, за който всички знаели, че е хомосексуалист, освен, очевидно, самата тя. Той бил по мое мнение един от онези възпитани, наплашени млади педали, привлечени от религията, защото смятат, че по този начин ще изкупят греха си, че са обратни. Сара ми сподели, че не вярва някога да са спали, макар че си разменили някои доста страстни имейли. Каръл решила да изненада годеника си, докато пребивавал в теологичния институт в Ню Йорк, и го заварила в леглото с деветнайсетгодишен кубински студент и танцьор.

Веднъж попитах Сара дали е помисляла че Каръл също може да е гей, но тя ми се мръщи доста дълго време и накрая каза, че сестра й просто мрази идеята за секс. Мрази идеята за бъркотията, която се случва по време на секс. Каръл искала любовта да е като сапун: пречистваща, хигиенична. Също така ми сподели, че с влязла под кожата на баща им и той бил единственият мъж, за който някога я е било грижа.

Каръл и Сара доста се карали. Когато Сара била тийнейджърка и забременяла, Каръл й пратила гневно писмо, че ще разбие сърцето на баща им, и й обещала повече да не говори с нея. В интерес на истината, го сторила, докато не се родил Ник. Сара отново направила място за малката си сестра в живота си, но нещата между тях постоянно били напрегнати. Каръл толкова силно желаела внимание, че се държала като дете, и всичко това било забавно. Ако Сара печелела на скрабъл, Каръл започвала да кашля, казвала, че имала контакт с някакъв алерген, и карала баща им да я закара до болницата. Ако Сара и Том започнели да говорят за Виктор Юго, Каръл настоявала, че Сара няма как да е оценила романите му подобаващо, защото не ги е чела в оригинал на френски. Сара просто се смеела на подобни вметки. Смятам, че е съжалявала Каръл, че се опитва да се съревновава с нея, и е гледала да прави мили неща за нея. Като партито за рождения й ден.

Тъкмо се канех да вляза вътре и да си взема още една бира, когато последва едно голямо туп, сякаш нещо тежко падна от някой камион, нещо толкова тежко, че водата в басейна потрепери. Всички се огледахме наоколо, дори Ник, който беше усетил вибрациите по краката си.

Сара стоеше на плиткото и се оглеждаше настръхнала, с посинели устни и много красива, ослушваше се да види дали щеше да последва още нещо. Пръв го видя Ник черна, мазна кула от пушек, която се издигаше в края на квартала. Последва още едно тупкане и още едно, и няколко едновременно, бяха достатъчно звучни, за да разтресат прозорците и да накарат приборите за хранене да подскачат.

Запищяха сирени. Сара каза, че според нея е аптеката на ъгъла, и ме помоли да отида да погледна.

Много от съседите бяха излезли на тротоарите и стояха под дърветата. Вятърът смени посоката си и запрати пушека по нашата улица. Ох, как вонеше. Като стопени автомобилни гуми и развалени яйца.

Тръгнах по улицата, докато не видях аптеката. Едната й стена представляваше виещи се червени пламъци. Една жена плачеше на бордюра и използваше тениската си, за да си бърше сълзите. Имах носна кърпичка в себе си, която й подадох, и я попитах дали е добре. Каза, че никога преди не е виждала човек да умира. Обясни ми, че някакъв мъж на мотор се врязал в шкафа клетка пред аптеката, в който се намирали бутилките с пропан. Те избухнали като най-мощните фишеци на света. Някой каза, че това е една неприятна злополука, но жената му обясни, че не става въпрос просто за злополука. Мъжът горял преди да се удари в пропановите бутилки. Каза, че приличал на Призрачния ездач. Каза, че визьорът на каската му бил вдигнат и вътре имало горящ череп, пламъци и хилещи се зъби.

Върнах се у дома, за да кажа на всички да се приберат вътре. Без никаква определена причина. Просто имах някакво… бегло предчувствие. Бяха точно там, където ги оставих, взираха се в пушека. Стояха заедно в снега. Беше започнало да вали сняг, разбираш ли? Големи пера от пепел. Падаха върху косите на всички ни. Падаха в тортата.

Няколко седмици по-късно Ник ни събуди със Сара, за да ни покаже ивицата върху китката си. Дори не ни попита какво е. Вече знаеше. Намерих първия си белег по-късно следобеда. За четири дни всички бяхме маркирани от драконовата люспа… Всички, освен Сара.