Джо Хил
Пожарникаря (22)

5

Децата отново играеха на футбол, а странната светлозелена топка бягаше насам-натам като дрогиран блуждаеш огън.

— Не знам как ще се изморяват, когато завали сняг — каза Каръл.

— Какво ще стане, когато това се случи?

— Господин Патчет казва, че трябва да бъдем по-внимателни с излизанията си навън — обясни Майкъл. — Ако оставяме следи, някой може да ги види от въздуха. Въобще не ми се иска да идва зимата.

— Кога пристигна в лагера, Майкъл? — попита го Харпър.

— След като сестрите ми изгоряха като факли — отвърна момчето без никаква следа от безпокойство. — Изгоряха заедно. Все още се държаха една за друга, когато ги разделих. Това е благословия, така мисля. Не умряха сами. Бяха двете. Отидоха си от този свят, но ги чувам как ми шепнат, когато съм в Блясъка.

Каръл поде:

— Понякога, когато съм в Блясъка, мога да се закълна, че сестра ми стои точно до мен, толкова близо, че мога да облегна глава на рамото й, като едно време. Когато сияем, всички те се завръщат при нас, да знаеш. Светлината, която създаваме заедно, показва онова, което някога е било изгубено в мрака.

Харпър се опита да не потрепери. Когато говореха за този Блясък, го правеха по онзи прям и щастлив начин като простите хора.

Каръл я поведе в градината от издигащи се монолити и езически каменни олтари.

— Носят се слухове, че тези камъни са на хиляди години и че са били поставени тук от древно племе с помощта на извънземна технология. Баща ми казва, че са донесени от каменоломната в Огънкуит, затова е по-добре никога да не го питам за нещо наистина интересно.

Харпър успя да види месинговите табелки, захванати с винтове за издигащите се гранитни колони. Върху една от тях бяха изписани имената на седемнайсет момчета, които бяха умрели в калта на Източна Франция по време на Първата световна война. На друга бяха изброени имената на трийсет и четири момчета, които бяха умрели на бреговете на Западна Франция по време на Втората. Помисли си, че всички надгробни плочи трябва да бъдат в такъв размер, че малките блокове, които можеше да се видят във всяко гробище, дори не изразяваха частичка от ужасната чудовищност да изгубиш девствен син, заминал на хиляди километри от дома, попаднал в мръсотия и студ. Човек имаше нужда от нещо огромно, което да почувства, че може да се прекатури и да го премаже.

— Това е нашата църква — показа й Каръл. — Ако в ясен ден се качиш горе на камбанарията, можеш да видиш Мейн. Само дето не би искала да го правиш. На север няма нищо друго, освен черен пушек и светкавици. Всяка сутрин се събираме в църквата, за да пеем и да споделяме Блясъка, и обикновено баща ми казва по няколко думи. След това служи за учебна стая. — Жената посочи към една пътека, която се провираше през смрадлика и ели. Аз живея ей там, в гората, в малката бяла къща с голямата черна звезда на нея. Понякога се чувствам виновна заради това. Вероятно трябва да съм при останалите жени, в женската спалня — после ще отидем там. Татко казва, че мога да се преместя по всяко време, ако искам да бъда с тях, но знам, че ако напусна, той ще спре да спи. Ще пие прекалено много кафе, ще се тревожи, ще крачи напред-назад и ще се тревожи още повече. Спи само по пет часа, и то трябва да го накарам да изпие хапче, за да го стори. Хайде! Нека ти покажа къде държа харема си!

Каръл я поведе към задната част на параклиса, където четири каменни стъпала водеха надолу към отвор с размерите, формата и дълбочината на гроб. В дъното на ямата имаше стара врата на ръждясали панти, наполовина отворена към мазето.

— Ще трябва да се оправяш без нас нататък — каза Майкъл и кимна към Дон. — Не ни е позволено да влизаме там.

— Не е място за две високи млади момчета кат’ нас — съгласи се Дон Люистън. — Всичките женоря те разсъбличат с поглед и мислят начини да задоволят потиснатите си нужди. Един благоприличен мъж ще е истински късметлия, ако успее да излезе жив и девствен от там.

Майкъл наведе глава, на бледото му лице се появи червенина. Дон се засмя.

Каръл поклати глава и изцъка с език.

— Майкъл Мартин Линдквист-джуниър, прекалено си лесен за бъзикане — каза му тя.

Рене се обърна към Харпър:

— Ако нямаш жартиери, можеш да заемеш от моите. Едно от правилата на женската спалня: не са позволени дрехи, освен френско бельо. Корсети и така нататък.

— Не слушам никой от вас — каза Майкъл. — Пазя се за брака.

Младежът пробута Харпър на Каръл и бързо се отдалечи, почти на бегом. Дон Люистън се затътри след него, ръцете му бяха в джобовете и си подсвиркваше „Испански дами“.

Каръл помота на Харпър да слезе долу. От другата страна на вратата имаше повече стъпала, които водеха по-надълбоко в хълма.

Помещението под параклиса разполагаше с голямо пространство, таванът беше подкрепен от варосани тухлени колони. Лагерните легла създаваха висок до коленете лабиринт върху циментовия под. Около трийсет жени се размотаваха наоколо, седяха на леглата си или стояха до сгъваема маса, разположена на задната стена, където имаше кафе машина.

В интерес на истината, Майкъл и Дон спокойно можеха да слязат, без да се страхуват, че ще попаднат в Копринената градина на удоволствията. В стаята се носеше не особено сексуалната миризма на влага и нафталин и повечето от момичетата имаха онзи восъчен вид на хора, които не са виждали дневна светлина от доста дълго време. Не се мяркаха и жартиери, но доста мокри чорапи бяха преметнати през тръбите, за да изсъхнат. Преобладаващата мода беше шик ала „Армията на спасението“.

Близо до стълбите имаше двойна черна дъска, като онези, които заведенията за бързо хранене изваждаха на тротоара, за да рекламират специалитетите си. Харпър се спря, за да види какво беше написано със светъл тебешир и момичешки почерк:

НИКАКВИ МОБИЛНИ ТЕЛЕФОНИ! ПРЕДАЙТЕ ВАШИЯ МОБИЛЕН

ТЕЛЕФОН НА НЯКОЙ ОТ БДИТЕЛНИТЕ!

АКО ВИДИТЕ НЕЩОТО И ЧУЕТЕ НЕЩО… КАЖЕТЕ ЗА ТОВА!

ВСЕКИ ИМА РАБОТА ЗА ВЪРШЕНЕ!

РАЗБЕРЕТЕ КАКВА Е ВАШАТА!

ХРАНАТА, НАПИТКИТЕ И ЛЕКАРСТВАТА ПРИНАДЛЕЖАТ

НА ВСИЧКИ! НЕ СЕ ПРЕЗАПАСЯВАЙТЕ!

НЕ ИЗЛИЗАЙТЕ НАВЪН ПРЕЗ ДЕНЯ!

СЛУШАЙТЕ БДИТЕЛНИТЕ!

ТОВА МОЖЕ ДА ВИ СПАСИ ЖИВОТА!

НЕ НАПУСКАЙТЕ ЛАГЕРА, ПРЕДИ ДА РАЗГОВАРЯТЕ

С БДИТЕЛЕН ПРЕДИ ТОВА!

ОРЪЖИЯТА СА СТРОГО ЗАБРАНЕНИ!

КАКТО И ТАЙНИТЕ!

БЕЗОПАСНОСТТА Е ОТГОВОРНОСТ НА ВСИЧКИ НИ!

Действайте така, сякаш всички зависят от вас!

Наистина е така!!!

— Бързо — прикани Каръл. — Коя е любимата ти песен, в коя знаменитост си била влюбена и какво е името на първия ти домашен любимец?

Харпър отговори:

— „Имаш приятел в мое лице“^[1], Юън Макгрегър, предимно заради „Мулен Руж“, а първият ми домашен любимец беше шнауцер, на име Бърт, защото постоянно беше мръсен и ме караше да си мисля за коминочистачите от „Мери Попинз“.

Каръл се качи на един стол, прочисти си гърлото и размаха ръка над главата си, за да привлече вниманието.

— Хей, всички! Това е Харпър! Тя е новата ни медицинска сестра! „Имаш приятел в мое лице“, Юън Макгрегър и шнауцер, на име Бърт! Нека всички поздравим сестра Харпър!

Поздравът представляваше смесица от подсвиркване, аплодисменти и подвиквания. Али Стори хвърли един сутиен по главата на новодошлата. Някой друг се провикна:

— Харпър чия?

Каръл отвори уста, за да отговори, но сестрата я изпревари: Уилоус провикна се в отговор тя. — Харпър Уилоус! — На себе си, под нос, си каза тихичко: — Отново. Както изглежда.

Каръл поведе Харпър по малката пътека между леглата, към едно изпънато легло близо до центъра на помещението. Чантата на сестрата беше оставена на възглавницата.

Харп я отвори и погледна вътре. Дрехите й бяха събрани и сгънати прилежно на купчинки. „Портативната майка“ стоеше отгоре им. Сгъна Временната си котка и я сложи под корицата на книгата. Първият домашен любимец на детето й.

— Трябва да благодаря на господин Рукууд, че е събрал нещата ми каза тя и едва след като изрече думите, си спомни, че Пожарникаря беше най-нелюбимата тема на Каръл Стори. Вече беше прекалено късно да се спира, така че съвсем спокойно и с разговорчив тон попита: — Къде мога да го намеря?

Този път изражението на Каръл не беше изпълнено с презрение и гняв. Вместо това жената я дари с кротка, почти празна физиономия, след което я удари нежно по ръката.

— Ела да излезем отново навън. Ще ти покажа.

Дори с помощта на Каръл, глезенът на Харпър бучеше от болка, докато изкачваха стъпалата в нощта. Температурата беше спаднала. Въздухът имаше форма, хиляди фини трептящи зрънца, които приличаха на дъжд и се носеха от океана.

Стояха сами в североизточния ъгъл на параклиса. Каръл посочи над футболното игрище, над боровете и навеса за лодки долу. От надигащата се чернота на водата имаше по-тъмна чернота, малък остров.

— Той е там — каза Каръл. — Джон Рукууд. Човекът, който не идва на църква. Не се храни с нас. Предпочита да бъде сам.

— Какво прави там?

— Не знам. Тайна е. Неговата тайна. Никога не напуска острова за дълго и никой не знае защо. Носят се различни истории. Че тя е умряла там, сещаш се. Сестра ми. Изгоряла като факла и едва не отнесла Ник със себе си. Може би Джон е там, за да скърби за нея. Може би се покайва. Или може би просто обича да е мистериозен.

— Да се покайва? Да не вини себе си?

— Със сигурност — отвърна Каръл и макар лицето й да беше спокойно, Харпър за пореден път усети гняв в гласа й и остри като бръснач емоции. — Не че вината е негова. Не е бил на острова, когато се е случило. Не. Сестра ми не се нуждаеше от помощ, за да се погуби. Справяше се достатъчно добре и сама. — Каръл изгледа Харпър накриво и каза: — Но знаеш ли какво. Няма да позволя на децата да ходят повече там: Ник и Али. Мисля, че Джон разбира. Може би не е добра идея да го посещаваш често. Хората, които се сближават прекалено много с него, винаги завършват в пламъци.