Джо Хил
Пожарникаря (98)

19

Светлина светеше в лицето й. Тя премига и се изправи, едната й ръка беше вдигната пред очите, за да я предпази от блясъка. В гърлото й се надигна жлъчка. Погледна настрани от лъча на фенерчето. Ник стоеше зад него, очите му бяха ококорени на малкото му красиво личице, косата му беше истинска каша. Момчето вдигна пръст до устните си — шшт — и посочи към Отец Стори.

Очите на стареца бяха отворени и той й се усмихваше със своята стара, нежна, мила, дъмбълдорска усмивка. Погледът му беше изключително ясен и разумен.

Харпър седна и се обърна към него, заклати краката си отстрани на леглото. Една свещ се разтичаше в чинийка до главата на стареца.

С тих, крехък глас той каза:

— От време на време приятелят ми Джон Рукууд се шегува с мен, като казва, че теологията е безсмислена като дупка в главата. Разбрах от Ник, че си спасила живота ми, като си пробила шестмилиметров отвор в черепа ми. Мисля, че това ми дава предимство в спора с Джон. Ще се наложи да го уведомим. Очите му просветнаха. — Също така обичаше да ми казва, че религиозните хора са със затворени умове. Кой има отворен ум сега, а?

— Помниш ли коя съм аз, Отче? — попита го Харпър.

— Да! Сестрата. Убеден съм, че бяхме приятели, макар че се опасявам, че изпитвам затруднения да си спомня името ти. Подстригала си си косата и това ме обърква. Не беше ли… Джулиет Андрюс? Не. Това не е… не е правилно.

— Харпър — помогна му тя.

— Ах! — възкликна старецът. — Да! Харпър… — Намръщи се. — Харпър Галоус?

— Топло! Уилоус. Докосна китката му, за да провери пулса. Той беше силен, стабилен, бавен. — Как ти е главата?

— Не толкова зле, колкото левият ми крак — отвърна Отец Стори.

— Какво му има на него?

— Чувствам го като нахапан от мравки.

Харпър отиде до долната част на леглото и погледна крака му. До големия му пръст се беше образувала инфектирана бучка. Вероятно го беше ухапал паяк. Имаше и други, по-стари зачервени следи — може би по-стари ухапвания. Всичко това беше заобиколено от жълтеникава синина.

— Мхм — каза жената. — Нещо те е докопало. Съжалявам за това. Вероятно съм била прекалено заета да се занимавам с дупката в манерката ти. Пострада от сериозен субдурален хематом. Едва не умря.

— Колко време бях в безсъзнание? — попита старецът.

— Малко повече от два месеца. През последните няколко дни идваше в съзнание и пак се отнасяше. След нараняването на главата ти имаше… сериозни усложнения. Преди няколко седмици претърпя поне два пристъпа. По едно време започнах да се съмнявам, че ще се възстановиш.

— Удари?

Харпър седна на ръба на леглото му. С жестове помоли Ник да й донесе „сърце-ухо-да-го-преслушам-нещото“ и той отиде за стетоскопа.

— Да не би да говориш с внука ми на езика на глухонемите? — попита Отец Стори.

— Ник е добър учител.

Старецът се усмихна. Челото му бързо се набръчка в размисъл.

— Ако съм прекарал удар, как така речта ми не е завалена?

— Невинаги се случва. Както и частичната парализа. Имаш чувствителност в двете ръце и краката, нали? Лицето ти не е вдървено?

Том потърка брадичката си и се ощипа по носа.

— Не.

— Това е хубаво — отвърна бавно Харпър, премисляше нещата. Сети се за подутото ухапване от паяк между пръстите на стареца, но бързо го остави настрана.

Ник й донесе стетоскопа. Преслуша сърцето на Отец Стори (силно) и дробовете (чисти). Провери зрението му, накара го да следи върха на един тампон за уши, приближи го до носа му, след което го отдалечи.

— Ще изпадна ли отново в кома?

— Не мисля.

— Откъде се взе тази система? — попита старецът и погледна нагоре към нея.

— Дълга история. Много неща се промениха през последните месеци.

Очите на Отец Стори просветнаха от вълнение.

— Да не са открили лек? За люспата?

— Не — отвърна Харпър.

— Не. Естествено, че не. Иначе нямаше да продължаваме да се крием в Кемп Уиндъм и ти нямаше да ме лекуваш в лазарета. — Старецът я погледна внимателно и усмивката му стана тъжна и изпълнена с притеснение. — Каръл? Какво е сторила?

— Нека се придържаме към теб засега. Искаш ли глътка вода?

— Да. Също така искам да отговориш на въпроса ми. Мисля, че мога да се справя с двете едновременно.

Харпър не помоли Ник да донесе водата, а отиде и я наля сама. Имаше нужда от времето, за да помисли. Върна се при леглото и задържа чашата, докато Отец Стори се надигна от възглавницата и отпи. Когато приключи, си легна отново и стисна устни.

— Мисля, че ще е най-добре Каръл да ти разкаже всичко — отвърна Хари. — Ще се зарадва да научи, че си се събудил. Не беше на себе си без теб. Въпреки това получи подкрепата на Бен Патчет и Бдителните и това означаваше много за нея. Благодарение на тях всичко продължава. — Използва доста политически начин на изразяване.

Отец Стори вече не се усмихваше. Лицето му беше бледо и болнаво и беше започнал да се поти.

— Не, по-добре да се видя първо с Джон, сестра Уилоус. Преди дъщеря ми да разбере, че съм буден. Можеш ли да го доведеш при мен? Има належащи въпроси, които не могат да чакат. — Старецът млъкна и срещна погледа й. — Какво сторихте с човека, който ме нападна?

— Не знаем кой те нападна? Някои смятат, че е бил един от затворниците, мъж, на име Марк Мазукели. Но той твърди, че сте се разделили в гората и когато те е оставил, ти е нямало нищо. Възможно е да си бил нападнат от крадлата в лагера, която е искала да ти затвори устата, преди да успееш…

— Да я разкрия пред всички заради няколко консерви шунка? — учуди се Отец Стори. — Както и да е, какво знам за тази жена?

— Каза ми, че знаеш коя е.

— Така ли? Не мисля… не мисля, че съм знаел коя е. Макар че е възможно да съм знаел и да съм забравил. Доста неща не помня, включително и кой е решил да ме фрасне по главата. — Старецът сви устни и набръчка чело, след което поклати глава. — Не. Не мисля, че съм знаел коя е крадлата.

— В кануто ми каза, че някой ще трябва да напусне лагера. Помниш ли този разговор? — попита Харпър. — Нощта, в която се бяхме насочили към езерото Саут Мил?

— Не — отвърна Отец Стори. — Но съм сигурен, че не съм говорил за крадлата.

— За кого мислиш, че сме говорили тогава? — попита го тя.

— Вероятно за дъщеря ми — обясни старецът, сякаш беше очевидно. — Каръл. Тя се обади на крематорен отряд за Харолд Крос. Тя му направи засада… организира цялото нещо така, че когато Бен Патчет застреля бедното момче, да изглежда като че ли е трябвало да го направи, за да защити лагера и да не позволи на Харолд да сподели информация на нашите врагове.