Джо Хил
Пожарникаря (7)

5

Не знаеше от колко време стои така и наблюдава как болница „Портсмът“ гори. На стотици метри нагоре се виеше гъст черен пушек, който се разделяше над нея, над всички тях и се превръщаше в мрачни облаци, които задушаваха небето. Слънцето беше малка червена монета, която сияеше през дима. Един от докторите каза:

— Някой да има маршмелоу? — и се засмя, но никой не се присъедини към него.

Токът спря пет минути след като алармата за пожар започна своя късащ нервите писък. Аварийното осветление затрептя в мрака, насече времето на малки сребристи трески. Харпър закрачи през тези заекващи сенки, ръцете й бяха на раменете на сестрата пред нея, евакуираха се в колона. На първия етаж беше задимено, въздухът беше гарниран с фини прахови частици, но огънят беше някъде над тях. В началото писъкът на алармата беше ужасен, но докато настъпи моментът да излязат на дневна светлина, Харпър беше отегчена, беше пълзяла напред с тълпата около четиресет и пет минути. Нямаше никаква представа колко зле е положението, преди да напусне сградата и да се обърне.

Някой й каза, че никой от втория етаж не успял да се измъкне. Някой друг каза, че започнало в кафенето; един човек пламнал, после още един, после трети, като поредица от фишеци; охранителят се паникьосал и заключил вратата, за да не може никой да излезе. Харпър така и не разбра дали това беше истина.

Националната гвардия се появи веднага и гвардейците накараха тълпата да отиде в другия край на паркинга. От другата страна пожарната команда на Портсмът даваше всичко от себе си, за да потуши пламъците, всичките им шест коли… и всеки виждаше, че не могат да променят абсолютно нищо. Огънят изригваше от всеки счупен прозорец. Пожарникарите работеха с професионално безразличие сред сипещата се черна пенел и заливаха огромната фурна, в каквато се беше превърнала болницата, с мощни струи вода, която като че ли нищо не правеше.

Харпър се замая, имаше чувството, че получава сътресение, сякаш някой я беше ударил много силно, беше я нокаутирал и сега чакаше тялото й да изпрати сигнал до мозъка какво точно е наранено. Всичкият този огън и всичкият този дим я оставяха безмълвна.

По някое време забеляза нещо странно: един пожарникар стоеше от нейната страна на дървените преграждения, след като трябваше да бъде долу сред пожарните със своите братя. Забеляза го единствено защото се беше вторачил в нея. Той носеше шлем и мръсно жълто яке, в ръката си държеше противопожарен инструмент — дълъг метален прът с кука и брадвичка — и Харпър си помисли, че го познава. Беше жилав, върлинест мъж с очила, лицето му беше съставено от остри черти, гледаше я е тъга, докато люспите пепел се сипеха около тях като меки черни спирали. Те падаха върху ръцете и косата й. Една снежинка пепел кацна на върха на носа й и я накара да кихне.

Харпър се опита да се сети откъде познава този тъжен пожарникар. Изследва паметта си по нежния, внимателен начин, по който би прегледала ръката на дете, за да се увери, че не е счупена. Дете, точно това беше: познаваше го покрай детето му, помисли си тя. Само дето не беше точно така. Сметна, че се държи глупаво, можеше просто да отиде при него и да го попита откъде се познават, но когато го потърси отново, той беше изчезнал.

Нещо се срути в болницата. Вероятно покривът, който се разстилаше като палачинка върху пода под него. Облаци мазилка, мръсотия и червеникав пушек изригнаха от прозорците на най-горния етаж. Един от гвардейците, който носеше хартиена маска на устата си и сини латексови ръкавици, държеше ръцете си на главата, сякаш се предаваше на врага.

— Хора! Трябва да ви изместим още назад! Искам да ви помоля да направите три крачки назад, за вашата безопасност е. Моля ви с учтив тон. Не искате да чувате неучтивия, нали?

Харпър направи една крачка назад, още една и на третата се разлюля, почувства, че й се вие свят и че е обезводнена. Отчаяно се нуждаеше от чаша студена вода, за да прочисти прахта от гърлото си, а единственото място, на което можеше да получи такава, беше домът й. Не беше взела колата — нямаше смисъл да го прави, след като постоянно стоеше в болницата, така че тръгна пеша.

Мина половин квартал, преди да осъзнае, че плаче. Не знаеше дали го прави, защото беше тъжна, или защото имаше доста пушек във въздуха. Следобедът миришеше на барбекю на летен лагер, все едно печаха месо и кренвирши. Осъзна, че ароматът на кренвирши всъщност идваше от горящите трупове, всичко това е сън, помисли си тя. Обърна се и повърна в тревата до тротоара.

Имаше доста хора, които стояха на бордюра или на пътя, но никой не я погледна, докато прочистваше стомаха си. Никой не я намираше за особено интересна в сравнение с гледката от пожара. Хората бяха хипнотизирани от пламъка и отблъснати от човешкото страдание, нима това не беше някакъв дефект в тях? Избърса устата си с опакото на ръката и продължи да върви към дома си.

Не поглеждаше към лицата в тълпата, така че не забеляза Джейкъб, който стоеше сред останалите, докато не я хвана за ръка. В момента, в който го стори, Харпър колабира. Силата се изпари от краката й и тя се отпусна в ръцете му.

— О, боже, всичко е наред — каза съпругът й. — О, боже. Толкова се изплаших.

— Обичам те — отвърна тя, защото смяташе, че това са правилните думи, след като си се измъкнал от истински ад, това беше единственото нещо, което имаше значение в такъв ден.

— Пътищата на няколко квартала са блокирани — прошепна Джейкъб. — Толкова се уплаших. Дойдох с велосипеда до тук. Държа те. Държа те, сладурче.

Поведе я през тълпата, покрай един телефонен стълб. Колелото му беше подпряно на него, онова, което притежаваше още от колежа, имаше десет скорости и кош между ръкохватките. Забута го с една ръка, другата му беше около талията й, вървяха точно по този начин, главата й беше отпусната на рамото му. Само те се движеха срещу тълпата, всички останали се бяха насочили към болницата, към тази мазна черна колона от пушек и към посипващата се пепел.

— Всеки ден е единайсети септември — каза Харпър. — Как да живеем спокойно, като всеки ден е единайсети септември?

— Ще живеем, докато можем — отвърна Джейкъб.

Жената не разбра какво означаваше това, но й звучеше добре, може би дори проницателно. Съпругът й нежно бършеше устата и бузата й с крайчеца на сребристобялата си копринена кърпичка. Той винаги носеше такава в себе си, старомодна превземка, която тя намираше за агонизиращо очарователна.

— Какво правиш? — попита го.

— Чистя пепелта от теб.

— Моля те — каза тя. — Моля те.

Джейкъб спря след малко.

— Готова си. Сега си по-добре. — Целуна я по бузата, целуна я по устата. — Не знам защо го направих. За момент приличаше на хлапе от произведенията на Чарлз Дикенс. Мърлява, но прекрасна. Виж какво. Ще ти се реванширам. Ще се приберем у дома и ще те омърся духовно. Как ти звучи?

Харпър се засмя. Съпругът й имаше вулгарно чувство за абсурдното; докато учеше в колежа, работеше като мим в развлекателен клуб. Можеше да ходи по въже беше пъргав в леглото, пъргав и в живота.

— И така ми е добре — отвърна тя.

— Целият свят може да изгори около нас — каза Джейкъб. — Ще те държа в ръцете си до края. Няма да се измъкнеш от мен.

Харпър се изправи на пръсти и целуна солената му уста. Съпругът й беше плакал, макар че сега се усмихваше. Отпусна глава на гърдите му.

— Толкова съм изморена — сподели му тя. — Изморена съм да се страхувам. Изморена съм от факта, че не мога да помогна на хората.

Джейкъб сложи пръст под брадичката й и нежно вдигна главата й.

— Трябва да се отърсиш от това. Трябва да спреш да смяташ, че е твоя работа да оправиш всичко. Да бягаш наоколо… и да гасиш всички пожари. — Мъжът погледна многозначително към пушека, който се издигаше нагоре. — Не е твоя работа да спасяваш света.

Думите му бяха толкова смислени, толкова разумни, че за момент болката й частично намаля.

— Трябва да се погрижиш за себе си — каза Джейкъб. — Нека и аз се погрижа за теб. Разполагаме с толкова малко време да се грижим един за друг. Нека го направим специално. Нека направим така, че всичко от тази нощ насетне да си струва.

Харпър го целуна отново. Устата му имаше вкус на мента и сълзи. Отвръщаше на целувката й внимателно, колебливо, сякаш откриваше целуването за първи път, сякаш то беше напълно ново и интересно преживяване… експеримент. Когато надигна лице, изражението му беше сериозно.

— Това беше важна целувка — съобщи той.

Затътриха се по тротоара, извървяха още няколко крачки. Харпър отпусна глава на рамото му и затвори очи. Няколко метра по-напред Джейкъб стегна хватката си около нея. Тя се носеше, полузаспала, на краката си и се препъна.

— Хей — каза съпругът й. — Стига спа. Трябва да те приберем у дома. Качвай се. — Прескочи с крак седалката на велосипеда.

— Къде?

— На коша — отвърна й той.

— Не можем. Аз не мога.

— Можеш. Правила си го и преди. Ще те закарам до нас.

— До там е километър и половина.

— Целият път е по надолнище. Скачай.

Това беше нещо, което правеха в колежа — тя се качваше на коша в предната част на колелото и тръгваха да се размотават. Тогава беше слабо момиче, но и сега не беше кой знае колко повече, на ръст беше близо метър и седемдесет и тежеше петдесет и два килограма. Погледна към коша между ръкохватките, след това към дългия хълм, който започваше от болницата и се виеше надолу към един завой.

— Ще ме убиеш — оплака се Харпър.

— Не. Не и днес. Качвай се.

Не можеше да му устои, макар че част от нея беше естествено склонна към пасивност, към безучастност. Мина отпред на велосипеда, сложи крак на гумата и намести дупето си в коша.

В следващия момент потеглиха, дърветата от дясната им страна започнаха да се носят като в сън покрай тях. Пепелта се сипеше наоколо под формата на огромни пухкави люспи, падаше върху косата й и на козирката на шапката му. За нула време развиха скорост, която можеше да ги убие.

Спиците бучаха. Харпър въздъхна, въздухът излезе на пресекулки от устата й.

Хората забравяха, че времето и пространството бяха едно и също нещо, докато не започнеха да се движат бързо, докато боровете и телефонните стълбове не се стрелваха покрай тях. Тогава, в средата на цялото това препускане, времето се разтегляше и секундите, необходими, за да се изминат пет метра, продължаваха по-дълго от другите секунди. Харпър изпита това чувство на ускорение в слепоочията и стомаха си, беше благодарна за Джейкъб за това, че се беше измъкнала от болницата, и за скоростта. За момент се хвана за коша с две ръце, но тогава, когато спиците започнаха да тананикат — гърмяха толкова силно, че създаваха някаква монотонна музика — тя се пусна, разпери ръце настрани и полетя, превърна се в чайка, която плуваше върху вятъра, докато светът се ускоряваше ли, ускоряваше.