Джо Хил
Пожарникаря (91)

12

Джон се изправи, за да разбута огъня, и се върна с големия лък, който беше подпрян в ъгъла през цялата зима. Изпъна се на леглото си, хвана лъка като китара и започна да свири на единствената му атонална струна.

— Мислиш ли, че Кийт Ричардс все още е жив? — попита той. — Разбира се. Нищо не може да го убие. Той ще надживее всички ни.

— „Бийтълс“ или „Стоунс“?

Харпър изпя първите редове от „Обичай ме“.

— Това глас за „Бийтълс“ ли беше?

— Естествено, че да. Въпросът ти е глупав. Все едно да попиташ какво обичаш повече: коприна или интимни косми?

— Ах, това е разочароващо.

— Разбира се, че ще избереш „Стоунс“. Всеки, който се разхожда наоколо и се прави на пожарникар, а не е…

— Какво общо има това с каквото и да било?

— Мъжете, които обичат „Стоунс“, са обсебени от оная си работа. Съжалявам, но това е така. Пожарникарският маркуч е символичен въображаем кур. Жалко е. Мъжете, фенове на „Стоунс“, са като деца на година и половина, които току-що са открили тръпката от това да си играят със собствения си фалос. Жените, фенки на „Стоунс“, са дори по-зле. Мик Джагър има странно голяма уста, която го прави да изглежда като риба треска, и това ги възбужда. Те са сексуално възбудени от хора риби. Просто не са наред.

— А от какво са обсебени феновете на „Бийтълс“? Славата на путката?

— Точно. Строубъри Фийлдс не е просто място в Ливърпул, господин Рукууд. — Харпър протегна ръка. — Дай ми го. Всеки път, в който дърпаш тетивата, натоварваш ненужно костите си. Говориш като автомеханик, когато си пияна. Знаеш ли?

— Не съм пияна. Ти си пиян. Аз съм бивша инструкторка по стрелба с лък. Сега ми го дай.

Пожарникаря й подаде лъка. Тя го изправи и прокара пръсти по тетивата.

— Инструкторка по стрелба с лък?

— Когато бях в гимназията. За градския отбор.

— Какво те вдъхнови? Дженифър Лорънс? Да не си имала фантазии да си Катсас Евърдейм^[1]? Дженифър Лорънс беше бомба. Надявам се да не е изгоряла.

— Не, това беше преди „Игрите на глада“. Когато бях на девет години, бях обсебена от Робин Худ. Започнах да казвам вам и тутакси и когато родителите ми ме накарваха да свърша някаква работа, падах на едно коляно и се покланях. В пика на своята обсесия носех костюм на Робин Худ на училище.

— За Хелоуин?

— Не, разбира се. Много харесвах начина, по който ме караше да се чувствам.

— О, боже. Родителите ти позволяваха ли ти да се обличаш така? Не знаех, че не са ти обръщали внимание като дете. Това ме кара да се чувствам тъжен… — Млъкна за миг, за да потърси тъжните си чувства. Емоционално.

Родителите ми са здравомислещи, практични хора, които притежават няколко плъхоподобни кучета. Бяха много добри с мен и ми липсват много.

— Съжалявам за загубата ти.

— Не мисля, че са мъртви. Но се намират във Флорида.

— Първата фаза на отричането. — Кимна тъжно Джон. — Предполагам, че са обличали кучетата си с пуловери.

— Понякога, ако беше студено. Откъде знаеш?

— Позволявали са ти да лудуваш на публични места в костюм на Робин Худ, за което мога само да предположа, че си получавала водопад от подигравки от съучениците си. Лесно е да се сетя как са третирали домашните си любимци.

— О, не. Те не знаеха за костюма ми на Робин Худ. Носех си го в раницата и се преобличах в тоалетната в училище. Но си прав за подигравките. Това бяха мрачни дни за Харпър Франсис Уилоус.

— Франсис! Прекрасно, Мога ли да те наричам Франи?

— Не. Можеш да ме наричаш Харпър. — Жената облегна брадичката см на върха на лъка. — Татко ми купи първия ми лък за Коледа, когато бях на десет. Отне ми го преди Нова година.

— Да не застреля някого?

Хвана ме да топя стрелите в газта за запалки. Много, ама наистина много исках да изстрелям горяща стрела по нещо. Нямаше значение по какво. Все още искам. Имам чувството, че това ще ме направи по-завършена личност: да видя как една горяща стрела се забива в нещо, туок, и го подпалва. Предполагам, че мъжете се чувстват точно така, когато си представят как тъпчат топките си възможно най-дълбоко в един перфектен женски задник. Аз искам просто едно малко секси туок.

Джон се задави на поредната глътка бананов ром. Наложи се Харпър да го потупа по гърба, за да може да диша отново.

— Убеден съм, че си пияна — каза той.

— Не — отвърна тя. — Ограничих се до разумните две чаши кучешко повръщано с вкус на банан. Бременна съм.

Джон се задъха и се разкашля отново.

— Хайде — каза Харпър. — Да отидем да стреляме с горящи стрели. Искаш ли? Свежият въздух ще ти се отрази добре. Трябва да излизаш от тази дупка по-често.

Мъжът я погледна през навлажнените си очи.

— По какво ще стреляме?

— Луната.

— Ах — отвърна той. — Хубава голяма мишена. Налага ли се и аз да стрелям?

— Разбира се. — Харпър избута стола си назад. — Ще взема стрелите. От теб се иска само да донесеш огъня.