Джо Хил
Пожарникаря (40)

10

Харпър стигна първа до Али и й помогна да се изправи.

— Какво? — попита я тя. — Какво има?

Момичето поклати глава, очите й представляваха светли петна в маската на Капитан Америка.

Харпър я заобиколи и приклекна до отвора на дренажната тръба. Вътре се бяха натрупали пръст, пръчки и листа и бяха образували мазна и трънлива маса само на една ръка разстояние. Тази маса от листа се надигна, премести се и се обърна. Вътре имаше някакво животно. Имаше някакво шибано животинче в тръбата, таралеж с размерите на уелско корги.

Харпър намери една пръчка около шейсет сантиметра дълга и я прокара вътре. Идеята й беше да промуши импровизирания си инструмент от едната страна на таралежа и да го издърпа навън, да го извади на открито. Вместо това заостреният край на пръчката го ръгна. Бодлите му настръхнаха. Животното изсумтя и влезе още по-навътре в тръбата.

Огледа се за Али. Майкъл беше отишъл при нея и я беше наметнал с якето си. Дънките й бяха мокри от падането във водата и цялата трепереше неудържимо. Трепереше… и наблюдаваше дренажната тръба с уплашен и мрачен поглед. Досега Харпър не беше виждала дори бегла следа от страх в Али Стори и за нея беше истинско успокоение да разбере, че все пак имаше нещо, което да я уплаши.

Не я винеше. Представата да се навреш в широка деветдесет сантиметра тръба заедно с дебел и разгневен таралеж беше отвратителна, почти немислима.

Затова не му мисли много. Наведе се напред и навря лице в тръбата. Помириса гнил боклук и топла животинска воня.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита Бен. — Ах, Харпър. Ах, недей. Не влизай там. Нека аз…

Патчет се пресегна да я хване, но тя дръпна ръката си и напъха рамо в тръбата. Мъжът беше висок метър и осемдесет и над деветдесет килограма. Имаше също толкова голям шанс да се провре в дренажната тръба, колкото и пазарската количка, която Али хвърли настрани в плитчините.

Харпър от своя страна беше малко по-висока от Али, може би с шест-седем килограма по-тежка и знаеше, че ако някой можеше да се напъха тук, то това беше тя. Разбира се, щеше да й е тесничко. Вече й беше, стените натискаха раменете й по-близо до тялото.

Тогава си спомни, че вече е във второто тримесечие и вероятно е с петнайсет килограма по-тежка от Али. Зачуди се дали не беше надебеляла достатъчно, за да се заклещи тук. Обмисли възможността да се върне обратно, но вместо това се придвижи с още трийсетина сантиметра напред.

Таралежът спря да се поклаща и се обърна на една страна, за да я наблюдава. Тя го сръга отново с пръчката и окото, което я гледаше, като че ли проблесна гневно. То имаше цвета на замръзнала кръв в капка кехлибар. Животното изсъска и се затътри напред.

Харпър го последва, пълзеше на ръце и колене през боклуците. Вероятно беше изминала около една трета от разстоянието, когато хълбоците й заседнаха.

Насили се да продължи напред, за да се освободи, но не помръдна от мястото си. Вместо това усети как стените я стягат по-силно в хватката си. Опита се да се върне назад, но не успя и си представи коркова тапа в бутилка вино, като онази последна вечер с Джейкъб.

Таралежът се подвоуми и като че ли я изгледа с изненадан и неприятелски поглед: Какво? Нещо не е наред ли? Да не би да заседна малко? Може би имаш нужда от приятелско сръгване с пръчка, за да продължиш напред?

Водата, която течеше между ръцете й, беше ледена, а стените от неръждаема стомана бяха покрити със скреж, но изведнъж Харпър стана гореща. Топлината струеше от бузите и от чашката, която се образуваше между ключиците й. Това не бяха обикновените топли вълни, които човек изпитваше в подобни моменти. Тя познаваше добре усещането, все едно буболечка вървеше върху ожулена кожа. Пое си дълбоко въздух и подуши пушек, задушливата миризма на загорял в тигана бекон.

Идва от теб, помисли си Харпър и когато погледна надолу, видя да се издига валмо дим от плетеницата от драконова люспа на ръцете й.

Казах ти, прошепна таралежът с гласа на Джейкъб. Трябваше да умрем заедно, както планирахме. Нямаше ли да е по-добре, отколкото да изгориш по този начин, в някаква тъмна дупка? Можеше просто да заспиш в ръцете ми, без много шум, без болка. Вместо това ще се изпечеш тук и когато започнеш да пищиш, ще привлечеш вниманието на полицията и те ще хванат Али, Отец Стори, Бен и Майкъл и ще ги накарат да коленичат в пясъка, и ще им пръснат мозъците, и всичко ще е по твоя вина.

Харпър се опита отново да продължи напред. Тръбата я беше хванала здраво.

Премига, очите й сълзяха от дима. Не огънят те убиваше, осъзна в този момент тя. Убиваше те ужасът или може би предаването. Убиваше те моментът, в който — с ужас и срам осъзнаваш, че си заседнал някъде и си прекалено слаб, за да се освободиш. Драконовата люспа беше куршумът, но страхът беше пръстът, който дърпаше спусъка.

Дъхът й направо свистеше в гърлото й. Сръга таралежа с пръчката, преди да му дойдат други идеи, и си спечели задушен врясък от негова страна. Животното тръгна напред, движеше се още по-бързо от преди.

Харпър вече не виждаше другия край на тръбата, заради дима, който се издигаше от нея. Не знаеше как не се задушаваше от него. Пое си дълбоко въздух, приготви се да се разкашля и си помисли, пей. Изпей си всичко.

— Дум дили-дили, ум дили-дай — прошепна си тя с дрезгав, сипкав глас и веднага спря.

Достатъчно зле беше, че е заседнала в някаква тръба заедно с таралеж, но още по-зле беше, че е тук с някаква побъркана, дори тази побъркана да беше самата тя. Отчаянието, което чу в собствения си глас, я изнерви.

Нова вълна химическа топлина заструи от тялото й. Горещи червеи запълзяха по скалпа й. Можеше да помирише как косата й се къдреше и печеше и си помисли, че ако успее да се измъкне от тръбата, ще позволи на Али да й обръсне главата, но нямаше да успее да го направи, защото всичко беше лъжа, вярата, че пеенето може да те спаси. Децата на британците бяха пели по време на Блица^[1], но въпреки това покривите бяха паднали върху главите им. Собственият й глас никога не беше имал значение. Вярата на Том Стори беше молитва към един празен шкаф.

Димът заизгаря гърлото й. От ноздрите й бликнаха бели облачета. Намрази всеки момент, в който си беше позволила да се надява. Намрази се, че беше пяла сама, че беше пяла с останалите, че беше пяла на останалите, че беше пяла…

Пяла на останалите, помисли си тя. Пеене в хармония. Отец Стори беше казал, че не песента, а хармонията е важна. А сам не можеш да създадеш хармония.

Харпър премига от дима, очите й се насълзиха, сълзите й бяха лепкави върху лицето й и с нежен, равен глас тя запя отново, разумът й се насочи вътре в нея, към живота, който се беше свил като юмрук в утробата й.

— Ще бъда твоята свещ над водата. — Този път гласът не беше на Джули Андрюс, а на Хелън Реди. Това беше първата песен, която й дойде на ума, и когато я чу, когато чу приятното ехо в тръбата, изпита внезапното, полуистерично желание да се разсмее. — Любовта ми към теб винаги ще гори.

Съвсем не беше в тоналност, гласът й беше изпълнен от емоции, но още на първата дума драконовата й люспа запулсира и засвети с ярка златиста светлина и усещането за лазеща химическа топлина по кожата й започна да отслабва. В същото време бебето като че ли се премести леко в корема й, завъртя се като винт и тя си помисли: Той ти показва какво да правиш. Той е в хармония. Абсурдна идея, само дето завъртя хълбоци, последва извитите гънки на тръбата и продължи напред. Освободи се толкова неочаквано, че си удари главата и се чу кухо издрънчаване.

Харпър пълзеше в изпълненото с дим пространство. Дробовете й жадуваха за кислород, който нямаше да намери там, но въпреки това главата й не беше замаяна и тя не се чувстваше зле. В интерес на истината, имаше достатъчно въздух, за да продължи да пее на бебето с изморен, тих глас.

Наведе глава, премига, за да прогони сълзите от очите си, и когато отново погледна напред, таралежът беше точно пред нея, толкова близо, че едва не го погали с ръка. Пелерината му от бодли настръхна.

Харпър удари пръчката в стената на тръбата, след което сръга животното с нея.

— Аз ще съм свещта в задника ти, спри да се туткаш, шишко — полупееше, полу се давеше.

Таралежът отново тръгна да се отдалечава от нея, но на Харпър й писна от него, както и от дренажната тръба. Загреба животното с пръчката и го избута напред. В този момент откри нов олимпийски спорт: таралежов кърлинг.

Гризачът хукна напред в някакво характерно за неговия вид бягане. Въобще не се подвоуми, когато стигна до края на тръбата, скочи и падна от нея. В проблясващите оранжеви огньове, които осветяваха нощта, Харпър видя, че в крайна сметка не беше чак толкова голям. Докато беше заклещена в тръбата, й се стори, че е с размерите на кученце. На светлината от кладите осъзна, че не е по-голям от хамстер с бодли. Таралежът я погледна с укорителното си око, преди да продължи напред. За момент Харп се почувства почти виновна за начина, по който се отнесе с него. Тя също беше прогонена от дома си и можеше да го разбере.

Чу шепот, който идваше извън тръбата, някъде отляво.

— Какво, да го еба, беше това? Някой хвърли камък по таралежа и бедното животинче веднага офейка към храстите.

Харп се издърпа напред с още няколко сантиметра и застана почти на края на тръбата.

— Здравейте там — каза тихо тя.

Краят на тръбата потъмня и се изпълни, нощното небе беше скрито от главата и раменете на огромен мъж.

Харпър вече не димеше и не пееше и по някое време през последните няколко секунди златните люспици на драконовата люспа бяха спрели да сияят. Ръцете и гърба й бяха покрити с фините, деликатни плетеници на спората, които усещаше изнежени и възпалени, но чувството определено не беше изцяло неприятно.

— Кой е там? — попита големият мъж и надникна в тръбата.

Дори протрит, мръсен и покрит с прах, костюмът в цвят на морков беше ужасно ярък в мрака, светеше като неонова лампа. Структурата на мъжа беше мечешка, лицето му ъгловато, с белези от акне… но жълтите му очи се сториха почти интелигентни на Харпър. В интерес на истината, тези очи бяха същите като на таралежа.

— Казвам се Харпър Уилоус. Медицинска сестра съм. Тук съм, за да ви помогна да се измъкнете. Двама сте, нали?

— Да, но… той вече се опита да влезе в тръбата и не успя да се навре. А аз съм по-голям и от него.

Няма да идвате през тръбата. Ще минете направо по шосето. Приятелите ми ви чакат от другата страна с лодки. Те ще ви отведат на безопасно място.

— Госпожо, крийм са тука край тръбата от двайсет часа. Никой от двама ни не е в състояние да бяга по онзи път. Приятелчето ми едва стои на краката си. Благодаря ти, че си загрижена за нас. Наистина съм ти благодарен. Но няма как да стане. Няма значение, че лодките ви са на трийсет метра от тук. Все едно са на Луната. Има петдесет мъже на онзи паркинг и повечето от тях са въоръжени. Ако излезем от скривалището си и хукнем да бягаме — по-скоро да куцукаме — първо ще ни застрелят и после няма да задават въпроси.

— Няма да се наложи да бягате — обясни Харпър, помнеше какво й беше казал Пожарникаря. — Ще вървите. И няма да ви видят. Вниманието им ще бъде отвлечено.

— Как така?

— Ще разберете, когато времето настъпи — отвърна по този начин жената, защото така звучеше по-добре, отколкото да си признае, че няма никаква представа.

Мъжът се усмихна и в устата му лъсна златен зъб. Баща й имаше определение за подобен тип мъже — грозен никаквец.

— Защо не излезеш от там? Излез и поседи с нас, скъпа.

— Трябва да се връщам. Просто бъдете готови — каза тя.

— Нямаш намерение да се връщаш на обратно по тази тръба, нали? Няма ли да е по-добре да излезеш и да се обърнеш преди това?

Харпър не беше помисляла за връщането си до този момент — нелепо, но това беше самата истина — и не знаеше как да отговори. Мъжът беше прав, разбира се. Ако се опиташе да се върне на обратно в тръбата, като нищо щеше да се превърне в пушек и да изчезне; в интерес на истината, превръщането в пушек беше доста приемлив вариант.

Представи си, че ако отидеше напред дори с няколко сантиметра, мечокът щеше да я хване за косата, усмивката от лицето му щеше да изчезне и очите му да станат мъртвешки. Той и приятелчето му щяха да правят с нея каквото си поискат; тя нямаше да пищи, защото щеше да доведе полицията при тях, щеше да издаде местоположението на приятелите си. Пожарникаря каза, че искали да се измъкнат, че не искали да бъдат заловени, и това определено беше истина. Но също така беше истина, че тези мъже бяха престъпници, а тя една бременна жена, която не можеше да вика за помощ. Напълно възможно беше, разбра тя сега, да се позабавляват с нея, като я изнасилят и убият.

Отново беше заклещена, може би дори повече, отколкото преди малко. Не виждаше път назад, а не смееше да продължи напред. Защо не му изпееш нещо от любимите си мюзикъли?, помисли си тя и едва не се изсмя.

Така се случи, че нямаше какво да решава, изведнъж проблемът вече не изискваше разрешаване. Вниманието на големия мъж беше отвлечено от нещо на шосето. Очите му — в които се отразяваха огньовете — бяха озадачени и изплашени.

— Хааааа — въздъхна той. — Майка му… майка му…

Харпър предположи, че се опитва да каже майка му стара, но така и не успя да довърши. По-късно осъзна, че може би е имал точно това предвид, защото онова, което се случваше на пътя, си беше като свещено пришествие, също толкова невероятно като горящ храст или изпълнено с ангели нощно небе, блещукащи над Витлеем.

Майка му стара беше точно това, което й дойде на ума, когато видя какво се случва на шосето.

Но по-точно можеше да го определи като ад.