Джо Хил
Пожарникаря (41)

11

Светлината помръкна. Сякаш огромна черна завеса беше спусната между водата и кладите на паркинга.

Очите на затворника се разшириха с няколко степени.

— Какво? — попита Харпър.

Мъжът не отговори, просто поклати разсеяно глава. Сложи ръка на коляното си и се изправи изцяло с усилие. Видя, че краката му са наранени. Той отстъпи вляво, където се скри от полезрението й. Чу го да шепне на другаря си, чу тих болезнен стон и тътрене на обувки върху камък. След това нищо.

Не, не нищо. От далечината се носеха викове и уплашени крясъци.

Сякаш всичката светлина беше погълната, потопена. Харпър не можеше да си представи какво беше способно да задуши нощта по този начин.

Стрелна глава навън от тръбата, за да надникне, имаше намерение да се прибере веднага навътре, ако видеше мъжа в оранжево. Никой не я дебнеше. От лявата й страна се намираше наклонена, висока метър и осемдесет стена от криви гранитни блокове. В тях се виждаше широка водосточна тръба, точно под паркинга. Имаше достатъчно място, на което двама мъже можеха да се скрият под бетонния софит, но ръждясали решетки блокираха пътя към тъмния проход навътре. Точно там се бяха укривали… притиснати в това тясно пространство, свити един до друг, за да се топлят, облегнати на металните пръчки.

Харпър изкриви врат, за да погледне към шосето, но почти цялото й тяло беше все още в тръбата и от този ъгъл не успя да види почти нищо. Онова, което можеше да види, беше пушекът: набъбващ черен облак, който се носеше към небето, разпростираше се върху пътя и паркинга.

Плъзна се напред на колене, освободи се от тръбата, изправи се и се загледа глуповато нагоре.

В този огромен облак стоеше самият дявол: дявол, който се издигаше нависоко, колкото двуетажна сграда, широкоплещест демон с огромни рога. Трептящо привидение от пламъци, заровено надълбоко в димящата пушечна маса. В едната си ръка дебела колкото телефонен стълб — държеше чук, който стовари върху горящата червена наковалня. Стоманата издрънча — Харпър чу звука изключително ясно. Някъде в черния облак се разлетяха искри. Опашката на дявола — тънък, четириметров бич, изтъкан от огън шибаше зад него.

Черният облак беше толкова вездесъщ, че вече не виждаше полицейския участък, паркинга или кладите. Димът се разпростираше над шосето и образуваше непробиваема стена от токсична мъгла.

Мъже пищяха, викаха, бягаха към другата страна на пушека.

Дяволът стоварваше чука отново и отново, всеки път произвеждаше звънтящ метален звук! Той изметна горящата си глава назад, очите му светеха като два червени, възторжени въглена. Когато застана в профил, Харпър веднага разпозна в него Пожарникаря.

Дяволът довърши работата си, остави настрана чука и вдигна новия си инструмент: огнено копие, вила, изработена от чист пламък, дълга колкото собственото му тяло.

Някой от другата страна на дима изрева. Харпър не беше чувала такъв отчаян вик. Той принадлежеше на човек, който се страхуваше за собствената си душа.

Веднага й хрумнаха няколко идеи, като серия от експлодиращи фишеци.

Първо: това беше шоу, което да послужи като параван. Не знаеше как го прави, но беше сигурна, че онова, което вижда, не беше по-различно от играта на малко момченце, което си свети с фенерчето в ръката и хвърля сянка под формата на слон на стената на стаята си.

Второ: ако имаше намерение да действа, трябваше да тръгне сега. Едва ли шоуто щеше да продължи дълго.

Трето: Джон също трябваше да тръгва. Трябваше да приключва с представлението и да се изпарява. Беше създал повече от достатъчно пушек и хаос, за да могат затворниците да изкуцукат по шосето, без да бъдат забелязани.

Четвърто и последно: може би не му пукаше дали щеше да се измъкне, или не. Може би никога не му беше пукало. Може би вероятността за собственото му залавяне и смърт не беше заплаха, а съблазън.

Харпър изкатери насипа на четири крака, забиваше пръсти в покритите с мъх пролуки между каменните блокове.

Изправи се на крака и застана в гъстия черен облак от пушек. Знаеше, че не бива да диша, но въпреки това гърлото и ноздрите започнаха да я изгарят. Малко по-добре беше, като се наведе, но не много по-добре.

Тръгна напред в облака. Виждаше асфалта под краката си, но само толкова. Димът беше прекалено гъст и не можеше да различи нищо друго.

Някъде надалеч пред себе си чу нов звук — хор от организирани, властни викове — няколко мъже си викаха един на друг, докато работеха в унисон.

Силна струя вода удари пушека, беше насочена право в горящите гърди на дявола. Сатаната затрептя, вдигна ръце, за да предпази лицето си и за момент вилата се разтопи и се превърна в огромен кози крак.

Пожарникаря се провикна отнякъде във вътрешността на дима, звучеше изненадан. Чу се звън на стомана.

Дяволът се разлюля, залитна и изтърва трептящата вила. Прибра крила около тялото си, скри се зад тях, сви се и изчезна.

Мъжете, които държаха пожарния маркуч, продължиха да поливат с вода облака. Тя се изливаше покрай Харпър. Съскаше в горещия пушек и димната маса промени цвета и текстурата си, стана от мръсен и черен на влажен и блед, не толкова дим, колкото пара.

Харпър знаеше какво се беше случило. Бяха го пипнали. Водният таран беше съборил Пожарникаря.

Без да мисли, тя хукна още по-надълбоко в облака към мястото, на което й се стори, че чу гласа му.

Последваха още викове, този път бяха по-близо. Някои от тях се движеха в тежката мъгла, идваха към нея. Не… идваха към Пожарникаря.

Кракът й се закачи в нещо, метален лост, който издрънча върху асфалта и Харпър се спъна, но бързо възстанови равновесие. Козият крак. Нещо се раздвижи наблизо в облака. Някой повърна.

Пожарникаря се повдигна несигурно на четири крака. Шлемът му беше хвръкнал нанякъде, а косата му беше подгизнала. Раменете му бяха извити назад. Мъжът се задави и повърна вода.

— Джон? — повика го тя.

Пожарникаря вдигна глава. В очите му се четеше объркване, нещастие.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита той.

Изправи се на колене, люлееше се целият и отвори уста, за да каже нещо. Преди да успее да го стори, една фигура се появи в мъглата от лявата му страна и привлече вниманието му.

Някакво нещо приличащо на буболечка чудовище — се материализира от пушека. Мазните му блестящи очи светеха на фона на плуващата мъгла. Устата му беше гротескна и приличаше на луковица. Иначе наподобяваше човек в пожарникарско яке и високи до коленете ботуши. То заби единия от тях в гърба на Джон и той падна по лице.

— Шибаняк — каза чудовището… което беше пожарникар, истински пожарникар с противогаз. Противогаза продължи: — Проклет шибаняк, сега те пипнах.

Джон започна да се надига на четири крака. Противогаза изви единия си ботуш назад и го срита в ребрата, ръцете и краката му изтръпнаха.

— Да ти го начукам, тъп шибаняк. Шибан шибаняк… момчета! Момчета, пипнах го! Пипнах шибания шибаняк!

Срита отново Пожарникаря, този път отстрани, и едва не го преобърна.

Харпър осъзна, че след малко Джон щеше да бъде пребит до смърт от Противогаза и приятелчетата му.

Наведе се и сграбчи козия крак…

… но изпищя изненадана от болка и го изтърва. Погледна шокирана ръката си. Върху почервенялата й длан вече се образуваха мехури. Лостът беше горещ, почти толкова горещ, колкото краят на желязо за жигосване.

Писъкът й привлече вниманието на Противогаза. Той я погледна със слепия си, ужасен поглед и я посочи с облечената си в ръкавица ръка.

— Ти! Лягай веднага на шибаната земя! Циците надолу, с ръце зад шибаната ти глава! Действай! Действай, да ти го начукам…

Джон се изправи с гневен вик, обви ръце около талията на Противогаза и се опита да го хвърли на земята. Единственото, което успя да направи, беше да измести мъжа с няколко крачки, преди онзи, който беше с петнайсет сантиметра по-висок и петдесетина килограма по-тежък от него, да започне да го бута в другата посока.

Двамата се боричкаха, въртяха се в кръгове. Противогаза стисна с две ръце дясната ръка на Джон и я изви силно. Ставата му изпука неприятно, изхрущя. Пожарникаря се свлече на едно коляно и опонентът му стовари коляното си под брадичката му, главата му хвръкна назад. Падна по гръб. Противогаза пристъпи напред и натисна с крак гърдите на англичанина. Костите му започнаха да пукат.

Харпър свали палтото си, уви го около изгорената си ръка и отново сграбчи козия крак. Въпреки плата, все още усещаше горещината, можеше да подуши как разтапя синтетиката.

Вдигна лоста. Противогаза се обърна, махна крак от гърдите на Джон и тръгна към нея с разперени ръце. Тя замахна и металът срещна шлема му с оглушителен звук. Мъжът направи още една крачка, след което се стовари на земята с лице напред. Шлемът му изхвърча като фризби в мъглата и тупна на асфалта. Гротескна вдлъбнатина красеше едната му страна.

Изкривеният шлем накара Харпър да се почувства ужасно. В гърдите й започна да се надига жлъчка, която усети в гърлото си. Тази вдлъбнатина беше някак си по-лоша за нея и от смачкана глава.

Не знаеше какво я накара да стори подобно нещо. Просто искаше да изплаши нападателя с козия крак, а не да му троши главата. Хвърли лоста, отвратена. Той падна в една огромна мръсна локва, която се беше образувала на асфалта, и издаде съскащ звук.

Последваха още викове. Видя още един пожарникар да тича през плуващия бял облак от пушек и пара от лявата й страна. Мина покрай тях, без да ги види.

Пожарникаря — нейният пожарникар — я хвана за лакътя. Другата му ръка, дясната, висеше под странен ъгъл от едната му страна, а самият той беше наполовина приведен, нравеше гримаси, приличаше на бегач, който се опитваше да си поеме въздух.

— Добре ли си? — попита той.

Харпър се ококори насреща му, все едно й говореше на непознат език.

— Джон! Аз… аз го ударих с козия крак.

— Ооо, наистина го стори! Прозвуча ми, сякаш някой свири на стийл дръм^[1]. — Мъжът се ухили доволен.

На няколко крачки от тях се чу нов вик. Пожарникаря погледна назад и когато се обърна отново към нея, усмивката му беше изчезнала. Хвана я за рамото.

— Хайде — прикани я той. Трябва да вървим. Помогни ми да му взема якето.

Джон осъзна, че Харп няма да се приближи до мъртвото тяло, затова я пусна и тръгна към Противогаза. Наведе се с голямо усилие — въпреки шока, жената видя, че лицето му се изкриви от болката и вдигна вдлъбнатия шлем. Погледна към нея, тя не беше помръднала от мястото си.

— Якето му, Уилоус! — провикна се. — Бързо.

Харпър поклати глава. Не можеше да го стори. Не можеше дори да погледне към мъжа. Беше го убила, беше смазала мозъка му и едва се сдържаше да не заплаче, да не падне на колене.

— Както и да е — каза Джон и за първи път изглеждаше ядосан заради нея, дори разгневен.

Той свали собственото си яке — отне му доста време, за да свали внимателно дрехата покрай висящата си дясна ръка — и когато отиде при нея, я наметна с него. Под него носеше черна риза, направена от някакъв еластичен материал, и светложълти тиранти.

Тръгна да слага вдлъбнатия шлем на главата на Харпър и тя потръпна, отдръпна се назад. Проследи погледа й до проснатото на земята тяло и най-накрая разбра.

— Ох, за бога — каза той. — Не си го убила. Виж…

Навря ботуша си под ухото на Противогаза и го бутна леко. Мъжът издаде тих, недоволен стон.

— Няма никаква кръв по него, нито мозък, затова го слагай и ми помогни — нареди Джон и този път Харп му позволи да сложи шлема на главата й. Той отстъпи назад, огледа я и отново се ухили. — Ах! Каква хубава малка пожарникарка си ми ти!

В този момент краката му го предадоха.