Джо Хил
Пожарникаря (45)

15

Харпър изчисти лицето на Отец Стори с хладна, влажна кухненска кърпа, като по този начин махна саждите и кръвта на няколко пъти, за да се разкрие отдолу вълчото лице на стареца. От време на време лявото му око се пълнеше с капки кръв. Те потичаха надолу към ухото му, но тя ги почистваше отново.

Отец Стори като че ли беше в съзнание и слушаше гласовете в другото помещение. Пееха същата песен, която Харпър чу в нощта, когато дойде в лагера. Пееха, че са една кръв и че са един живот. Сестрата знаеше, че няма да бъде въвлечена в Блясъка не можеше да си позволи да се отнесе в тази сияйност, където всичко беше по-лесно и по-добро. Мястото й беше тук, с този умиращ човек. Зачуди се дали Отец Стори щеше да бъде отнесен там и дали това щеше да помогне по някакъв начин, дати щеше да замени успокоителните и кръвната плазма, с които не разполагаше.

Драконовата му люспа не беше нищо повече от студени черни ивици и плетеници върху старата му отпусната плът.

— Господ е добра история — каза й изненадващо Отец Стори. — Харесвам я, както и онази за тигана и за Уенди. Четохме я заедно, Сара, когато беше малка.

В главата си Харпър зърна спокойното и приятно лице, оформено в пламъците. Тя стисна ръката му.

— Аз не съм Сара, Отец Стори — каза му. — Аз съм твоята приятелка, сестра Уилоус.

— Добре. Сестра Уилоус, разполагам с лична медицинска глупост, с която да те обидя. Опасявам се, че някой свири на нас като на укулеле. Някой пее нови текстове на стари песни. Важно е да действаме сега. Резервите ни няма да стигнат.

— Първо трябва да оправим главата ти — отвърна Харпър. След това ще се тревожим за крадлата.

— Не бих сложил крадец в устата си, защото може да ми открадне ума — каза старецът. — Както и да е, камъните имат по-хубав вкус. Мисля, че си ударих главата на нещо и изгубих сянката си. Смяташ ли да ми я зашиеш отново, или успя да се измъкне?

— Всичко, от което имам нужда, е една малка игла и конец и ще те оправим за нула време.

— Или поне ще оправиш ума ми — довърши Отец Стори. — Ще се срещна с кума ми. Малката ми Сара също беше ужасен крадец, да знаеш. Тя открадна от мен — открадна от всички нас. Дори от Пожарникаря. Бедният Джон Рукууд. Той се опита да не я убива. Предполагам, че ще се опита да не убие и теб сега. Вероятно е влюбен и в теб, което си е гаден късмет. От тигана направо при Пожарникаря.

— Разбира се, че не се е опитвал да я убие, Отец Стори. Не той я е убил. Чух, че дори не е бил на острова, когато Сара…

— О! Не. Естествено, че не. Той беше невинен наблюдател. Както и Ник. Не можеш да виниш момчето. Двамата станаха нейни неволни съучастници. Онова, което не можеше да вземе от единия, вземаше от другия. Тя беше много съучастническа жена. Знам, че Джон вини себе си, но не бива. Той беше обвинен за престъпление, което не е извършил. Булката умря и кой ли не рева. Не че бяха женени. Никога нямаше да се оженят. Всички пожарникари се женят за сгурията в крайна сметка. Чувала ли си някога тази стара песничка? Джон и Сара стоят на едно дърво, Г-О-Р-Я-Т. — Старецът млъкна, след което лявото му око се премести върху нещо зад рамото й. Ето я сянката ми! Бързо! Заший ми я.

Харпър погледна натам. Една тъмна фигура подаде глава през зелената завеса, която разделяше болничното отделение от чакалнята. Дон Люистън мина през нея, в едната си ръка държеше стоманена кофа с димяща вода и хартиена торбичка в другата.

— Хич ня’а да повярваш на шиб’ния ни късмет — каза Дон. Намерих шиб’на дрелка на батерия с пълен заряд. Един дърт пръч я донесе в лагера тази седмица, взе я от пикапа си. Вкарах върха на свредлото в горещата вода току-що.

— Намери ли бръснач? Ножици?

— Да’м.

— Добре. Ела тук. Отец Стори? Том?

Старецът отговори:

— Господ жица уоус?

— Том, ще ти направя една чудесна прическа. Остани с мен.

— Да остана с теб? Хич не съм тръгвал от теб. Толкоз шъм жморен.

— Разбираш ли нещо от туй? — попита Люистън.

— Дон, едва разбирам теб през по-голямата част от времето. Вдигни му главата.

В другото помещение песента свърши на последната хармонична нота. Каръл промърмори нещо на своето стадо. Тя и верните й хора бяха потънали в Блясъка, хвърляха достатъчно светлина, за да накарат зелената завеса да засияе в нюанс на лайм.

Дон хвана главата на Отец Стори между изкривените си пръсти, а Харпър започна да реже големи парчета от кървавата му коса на мястото зад ухото му, където беше ударен. Скалпът под нея беше лилаво-черен, също като патладжан.

Гласовете в чакалнята отново се надигнаха. Сега пееха „Бийтълс“. Слънцето изгряваше, дългата, самотна зима беше свършила.

Отец Стори застина, след което започна да рита с пети.

— Получава апоплектичен пристъп — каза Харпър.

— Ще се задави с езика си — притесни се Дон Люистън.

— Анатомично е невъзможно.

— Губим го.

Да, помисли си Харп. Ако това не бяха последните му конвулсии, то скоро щяха да бъдат. От ъгълчето на устата му потече пяна. Лявата му ръка сграбчваше чаршафа, пускаше го, пак го сграбчваше. Не можеше да прави нищо с дясната си ръка. Харпър държеше китката му, следеше променливия му препускащ пулс.

Песента в другото помещение се усили до висока, приятна, перфектна мелодия и очите на Отец Стори се отвориха отново, ирисите му представляваха пръстени от златна светлина.

Гърбът му беше извит и само главата и петите му докосваха матрака, но старецът бързо се успокои и се отпусна. Сърцебиенето му започна да забавя ритъм. Ивици приглушена червена светлина пулсираха в драконовата му люспа, избледняваха, започваха да пулсират отново.

Отец Стори почти се усмихна, ъгълчетата на устата му се повдигнаха едва и клепачите му се затвориха.

— Припадна — каза Дон. — Мил’боже, помогнаха му. Те пяха и го преведоха през най-лошото.

— Да, мисля, че точно това направиха. Намести върха на свредлото, ако обичаш, Дон.

— Ще го направим ли?

— Не му е останала много сила. Ако не го сторим сега, по-късно няма да имаме тази възможност.

Харпър избръсна останалата част от косата в задната част на главата на Отец Стори и отдолу се разкри наранената кожа. Не беше хубаво, че се замисляше прекалено много над предстоящото. Не й беше от помощ да си мисли, че може да го убие или да го лоботомизира, че може да забие свредлото прекалено надълбоко и да пробие мозъка му.

Дон пъхна ръка в почти врящата вода, без да покаже някакъв знак, че се е опарил — Харп си помисли, че тези ръце не бяха по-чувствителни от чифт дебели ръкавици — и извади свредлото. Сложи го в дрелката „Блек & Декър“, закупена от „Хоум Депо“, и натисна спусъка. Машинката оживя и издаде звук, който й напомни за миксер и сметана.

Погледна почернялата синина на скалпа на Отец Стори и преглътна.

— Няма да ме замолваш да… — започна Дон, спря се и преглътна. — Не мога да кажа колко много риби съм убил, изкормил и изчистил, но… човек… Томи… не мисля, че мога…

— Не. Не бих те помолила да го сториш. По-добре да го направя аз, господин Люистън.

— Хубу. Правила си го и преди.

Начинът, по който го каза, не приличаше на въпрос, затова не му даде отговор. Протегна ръка за дрелката. От върха на свредлото се вдигаше пара.

— Искам да му държиш главата. Не му позволявай да се движи, докато оперирам, господин Люистън — каза Харпър с хладен, заповеднически тон, който въобще не приличаше на собствения й глас.

— Да’м.

Старецът хвана главата на Отец Стори между пръстите си и я вдигна от възглавницата.

Хари огледа дрелката, намери копчето, което регулираше скоростта, и го даде до края. Натисна спусъка за проба. Стресна се, защото върхът се завъртя бързо, вибрацията се пренесе надолу по ръката й.

— Ще ми се да имахме по-добра шиб’на светлина — каза Дон.

— Ще ми се да имахме по-добър шиб’н доктор — отвърна сестрата, наведе се и намести върха на свредлото на пет сантиметра от дясното ухо на Отец Стори, където синината изглеждаше най-зле.

Натисна спусъка.

Металът загриза тънък слой от кожата за стотна от секундата и я превърна в нещо подобно на овесена каша. Костта запуши и засвири, когато дрелката стигна до нея. Харпър натискаше леко, уверено. На челото й изби пот, но Дон беше зает да държи главата на Отец Стори неподвижна и не можеше да го помоли да я подсуши. Една-единствена капка се намести върху миглите й и когато премита, окото й започна да щипе.

В дупката в черепа се събра кръв и захвърча от улеите на свредлото. Харп се сети за дете, което пие сок от навита сламка.

Без да отваря очи, Отец Стори рече:

— По-добре е, Харпър. Благодаря ти.

Тогава замлъкна и не проговори два месеца.