Джо Хил
Пожарникаря (17)

15

На вратата имаше ключалка, но тя не си направи труда да я заключи. Нямаше смисъл. Джейкъб щеше да я срита и да я разбие. Даже не беше сигурна дали вратата щеше да остане затворена, там, където беше попаднал куршумът, половината рамка липсваше.

Харпър сграбчи дървения стол, който стоеше от лявата страна на вратата и го хвърли на прага, нещо, което да пречи. Чантата й беше до леглото, дрехите й бяха сгънати под „Портативната майка“. Хвана я за кожените дръжки и тръгна към прозореца с изглед към задния двор. Отключи го и го вдигна нагоре. Зад нея столът изхрущя и се счупи.

Хълмът зад къщата се скосяваше рязко и се образуваше дълъг склон, който водеше към дърветата. Ако човек погледнеше къщата отпред, виждаше, че спалнята е на първия етаж. Когато я погледнеше отзад обаче, осъзнаваше, че е на втория етаж: под нея имаше мазе. От прозореца на спалнята имаше четири метра и половина до мрака долу.

Харпър прескочи перваза, погледна към земята и осъзна, че й тече кръв, цялата предна част на бялата й блуза беше мокра. Не можеше да разбере къде е ранена. Нямаше време да мисли за това. Скочи, заедно с чантата си. Прозорецът експлодира зад нея, Джейкъб беше стрелял.

Всеки момент трябваше да се удари в земята, но летенето й продължи малко повече от очакваното. Стомахът й се преобърна. Накрая се приземи, десният й крак пое тежестта на падането и болката, която изпита, беше неописуема. Спомни си пианата, които падаха в немите филми и се разбиваха при сблъсъка, белите клавиши се разпръскваха по тротоара като избити зъби.

Харпър изгуби равновесие, падна в пръстта, претърколи се веднъж и пак, и пак. Изтърва чантата. Тя също се търкулна и съдържанието й се разпиля наоколо в мрака. Чувстваше десния си глезен като счупен, но не можеше да е, защото, ако беше, Джейкъб щеше да я хване и да я убие.

Пльосна се на земята на две трети от пътя по склона, изпълненото с пушек нощно небе се виеше над нея. С периферното си зрение можеше да види високата си, тясна къща да се издига над нея. От другата страна се намираше началото на гората, дърветата още не се бяха освободили от всичките си листа, приличаха на скелети в дрипи. Единственото, което искаше да направи, беше да се излегне и да изчака светът да спре да се върти.

Нямаше време за това. На Джейкъб щяха да са му необходими само двайсет секунди, за да слезе по стълбите в мазето и да излезе през задната врата.

Насили се да стане. Земята се люлееше леко под нея, имаше чувството, че стои върху сал в неспокойно езеро. Зачуди се дали замаяността й не се дължеше на кръвозагуба, погледна окървавената си блуза — червеното петно върху нея — и помириса вино. В крайна сметка Джейкъб не я беше улучил. Причината за червенината беше бордото от медения им месец; тя го беше облякла. Всички винарски региони на Франция се бяха превъртиш в пепел, което означаваше, че петното на блузата й вероятно струваше няколко хиляди долара на черния пазар. Никога не беше носила нещо толкова скъпо.

Подпря се на лявата си ръка, за да се изправи, и установи, че я е сложила върху някои ризи и нещо увито в целофан. Слайд свирката. Само бог знаеше защо я беше прибрала в багажа си.

Успя да стане. Остави чантата, разхвърляните си дрехи и „Портативната майка“, но взе със себе си свирката. Направи първата си крачка към гората и десният й крак едва не отказа. Нещо изхруска и я сряза толкова силна болка, че коляното й поддаде. Може и да не беше простреляна, но определено беше счупила нещо в глезена си, нямаше съмнение.

— Харпър! — провикна се Джейкъб от върха на хълма зад нея. — Спри да бягаш, кучко такава!

Счупената кост в крака й изхруска отново и нова доза болка — сияйна и бяла — я заслепи. За момент бягаше на сляпо и всеки момент имаше чувството, че ще се срине и ще изгуби съзнание. В екшън филмите хората постоянно падаха от прозорци и нямаше никакъв проблем.

Докато бягаше, Харпър осъзна, че е започнала да маха целофана на слайд свирката. Това беше несъзнателно, автоматично действие, ръцете й се движеха сами.

На следващата стъпка вложи прекалено много тежест на десния си крак и глезенът и се огъна, тя изпищя, не можа да се сдържи. От крака към таза й се разнесе пареща болка. Падна на коляно зад един нисък бучиниш.

Притисна свирката до устата си и я наду, като в същото време издърпа плъзгача, за да произведе пронизващ звук, карнавален писък в гората. Наистина беше гръмка. Първият изстрел беше направил нещо с ушите й, беше наранил тъпанчетата й и беше притъпил слуха й, но слайд свирката беше като изстреляна в нощта ракета.

— Харпър, кучко такава! Лицето ми! Виж какво направи с лицето ми! — беснееше Джейкъб.

Вече беше по-близо, почти до гората.

Тя отново се насили да стане. Закуцука между дърветата, държеше ръка пред лицето си, за да се предпази от клоните. На всяко стъпване на десния си крак имаше чувството, че глезенът й се чупи отново. Под краката й хрущяха сухи листа.

Харпър беше ужасена, не помнеше някога в живота си да е била толкова изплашена, колкото сега, вложи целия си страх в прорязващия нощта нисък на свирката — уииишшии-оооооп. Не знаеше защо я надува отново. Така щеше да доведе Джейкъб право при себе си.

Отклони се от курса. Не, не беше така; за да се отклониш от курса, първо трябва да имаш такъв, а тя нямаше никаква идея накъде отива. Свирката падна от ръката й, но Харп продължи напред, без да се обръща. Десният й крак попадна в една малка вдлъбнатина и отново си изкриви глезена, изрева от болка и падна на едно коляно.

— Идвам, Харпър! — провикна се Джейкъб и пак издаде онзи лаещ смях. — Само чакай да видиш какво ще сторя с лицето ти!

Харп се пресегна на сляпо надясно, към един ствол, който отказваше да й осигури необходимата опора. Имаше опасност да падне на една страна. Ако това се случеше, нямаше да успее да стане. Щеше да си остане на земята, свита в ембрионална поза, скимтяща от болка, докато Джейкъб не я намереше и не напълнеше тялото й с куршуми.

Чу шумоленето на листа и някой я хвана за ръката. Тъкмо щеше да изпищи, но звукът заседна в гърлото й. Пред нея стоеше застиналото, безизразно лице на Капитан Америка.

— Хайде каза момичешкият глас зад маската и я изправи на крака.

Хукнаха да бягат по края на гората, държаха се за ръце, момичето без коса й показваше пътя. Краката й като че ли не докосваха земята и Харпър отново се почувства така, както първия път, когато се срещнаха, сякаш нищо от това не се случваше наистина, сякаш беше сън.

Момичето я поведе към един дъб, който е бил стар дори по времето, когато Кенеди беше застрелян. В ствола му имаше забити дъски, които водеха към клоните му, останка от отдавна забравена детска къщичка. Харпър си помисли за „Изгубените момчета“, помисли си за Питър Пан.

— Нагоре — прошепна момичето. — Бързешката.

— Бър-зо — каза Пожарникаря, който се появи иззад храстите от дясната страна на Харпър. Лицето му беше толкова мръсно, че беше почти черно, носеше големия си пожарникарски шлем и покритото си със сажди жълто яке, в едната си ръка държеше козия крак. — Използвай думите правилно, Али. Опитай се да не изкривяваш езика ми с ужасните си американизми. — Мъжът се ухили.

— Той идва — съобщи момичето.

— Ще го отпратя — обеща Пожарникаря.

Джейкъб ругаеше някъде наблизо. Харпър го чу да мачка един храст.

Тя се покатери на дървото, като използва дясното си коляно, вместо десния си крак. Не й беше лесно, затова Али се качваше след нея и буташе задника й с две ръце.

— Би ли побързала — изсъска момичето.

— Счупих си глезена — обясни Харпър, хвана се за един дебел клон и се набра на него.

Намести се, след което се плъзна настрани, за да направи място за Али. Намираха се на около три метра и половина от земята и жената можеше да вижда през листата на дъба към малкото празно пространство долу. Пожарникаря не се отдалечи много — направи само няколко крачки към катастрофалните звуци, носещи се от Джейкъб. Застана зад една смрадлика и зачака.

Лекият ветрец, който леко миришеше на клади, повдигна и разроши косата на Харпър. Обърна лице към него… и осъзна, че от тук може да види къщата си през дърветата. На дневна светлина щеше да има прекрасна видимост към задната веранда и прозорците на кухнята.

Джейкъб се появи от храстите и мина покрай Пожарникаря, без дори да го забележи. Лицето му кървеше, разкъсването под лявото му око беше особено лошо, част от кожата му висеше и се поклащаше над скулата му. Имаше листа в косата и нова рана на брадичката си. Държеше револвера ниско, близо до тялото си, дулото беше насочено към земята.

— Ей! — каза Пожарникаря. — Защо бягаш наоколо с това оръжие? Някой може да пострада. Надявам се да си спуснал предпазителя.

Джейкъб издаде изненадан крясък, който приличаше на остро вдишване, след което се обърна и вдигна револвера. Пожарникаря стовари отгоре му козия крак. Той изсвистя във въздуха и удари дулото на оръжието. То падна на земята и произведе изстрел, който освети гората за миг.

— Явно не си — каза Пожарникаря.

— Кой, по дяволите, си ти? — учуди се Джейкъб. — С Харпър ли си?

Пожарникаря килна глава на една страна, като че ли обмисли въпроса за момент, в погледа му се четеше изненада. Лицето му бързо просветна и той дари опонента си с щедра зъбата усмивка.

— Да, предполагам, че съм — отвърна и се залюля на пети, сякаш това беше нещо, което току-що осъзна и сметна за прекрасно. В този миг Харп си помисли, че е луд — също толкова луд, колкото и Джейкъб. — Харпър. Като Харпър Ли сигурно. Аз я познавах досега само като сестра Грейсън. Харпър. Чудесно име. — Мъжът прочисти гърлото си и добави: — Предполагам, че също така аз съм човекът, който ти казва да се махаш. Тази гора не ти принадлежи.

— Ти на кого си мислиш, че принадлежи, да ти го начукам? — попита го Джейкъб.

— На мен — отвърна Пожарникаря. — Да ти го начукам, мисля, че, да ти го начукам, принадлежи, да ти го начукам, на мен. Аз също мога да псувам, друже. Англичанин съм. Ние псуваме без срам. Онази дума с „п“? Ползваме я често: путка путка путкинска путка путкапутка. — Без да променя ухиленото си изражение, мъжът продължи: — Тръгвай сега. Да те няма, устата путко.

Джейкъб погледна предпазливо към Пожарникаря, определено не знаеше какво да му отговори или какво да направи. Обърна се и се наведе, за да вземе револвера.

Пожарникаря замахна с козия крак, използва го като стик за поло, удари оръжието и го запрати в храсталаците. Джейкъб не губи време да се чуди какво да прави, завъртя се и се нахвърли върху слабия, жилав англичанин. Онзи вдигна козия крак помежду им, но Джейк го сграбчи с ръце и двамата започнаха да се боричкат. Съпругът на Харпър определено беше по-силният от двамата.

Освен това пазеше по-добро равновесие… притежаваше онова усещане за баланс, което му позволяваше да ходи по въже и да кара без проблем едноколка. Джейкъб затъкна здраво крак в земята и се изви в талията. По този начин успя да вдигне Пожарникаря във въздуха, изтласка го половин крачка напред и го запрати в ствола на дъба, на който се намираше Харпър.

Жената усети как сблъсъкът разклати клона под нея и цялото дърво потрепери.

Джейкъб издърпа козия крак няколко сантиметра назад и блъсна опонента си отново в дървото. Пожарникаря изсумтя и всичкият въздух напусна дробовете му. Ноздрите му изсвистяха.

— Шибаняк такъв — занарежда Джейкъб, все едно скандираше. — Ще те убия, шибаняк, ще те убия, ще убия и нея и ще… — Замлъкна; свършиха му хората за убиване.

Блъсна отново Пожарникаря в дървото и шлемът на мъжа изпука звучно. Харпър потръпна и едва се сдържа да не изпищи. Али беше сложила ръка на коляното й и го стисна.

— Гледай — прошепна й. По някое време беше свалила маската си и сега висеше около врата й. Харпър видя едно красиво момиче: шоколадови очи, които светеха от въодушевление, лунички, които бяха подходящи за някоя мъжкарана, и деликатни черти, които изглеждаха по-остри и по-ясни, тъй като главата й беше гладко избръсната и вдлъбнатините около слепоочията и фините й кости се очертаваха добре. — Виж му ръката.

Тогава Харпър забеляза, че голата лява ръка на Пожарникаря беше започнала да дими. Той беше пуснал козия крак и я беше отпуснал до тялото си. В този момент си спомни нещо — спречкването на Пожарникаря с Албърт в коридора на Спешното и опитът му да си свали ръкавицата със зъби.

Джейкъб издърпа лоста назад, отново имаше намерение да блъсне опонента си в дървото. Пожарникаря обаче се пресегна и го хвана за гърлото. От дланта му изригна огън.

Пламъкът беше син като от горелка. Ръката на Пожарникаря представляваше ръкавица от ярък огън. Той се разпали и развихри като усилващ се вятър. Джейкъб изпищя, пусна лоста и залитна назад. Изкрещя отново и се хвана за почернялото гърло. Краката му се оплетоха и падна по задник, съумя бързо да се изправи и хукна да бяга слепешком през клоните и храстите.

Пожарникаря го наблюдаваше, докато се отдалечаваше, лявата му ръка приличаше на факла. След това разкопча мръсното си жълто яке, постави горящата си ръка вътре и го затвори, приклещвайки я между връхната дреха и ризата си.

Разтвори якето отново и пак го затвори, и пак го отвори, като лекичко тупаше ръката си приличаше на дете, което иска да прави пръдни под мишницата си — и на третия път, в който отвори връхната си дреха, пламъкът беше изчезнал, а от ръката му се издигаше мръсен черен пушек. Мъжът размаха длан във въздуха, докато димът се разсея. Харпър чуваше в далечината чупенето на клони и пращенето на храсти съпругът й бягаше. След малко гората притихна, останаха само веселите песни на нощните насекоми.

Пожарникаря вдигна лявата си ръка, пое си дълбоко въздух и издуха последните останки от дима. Дланта му беше маркирана от драконовата люспа. Фините й черни линии се бяха минерализирали досега, повърхност беше снежнобяла, с няколко люспици тук и там, които светеха едва. Останалата част от кожата на ръката му беше… чиста. Здрава и розова и невъзможно незасегната от огъня.

— Обожавам го, когато прави така — каза Али, — но най-добрият му номер с Феникса. По-хубав е дори от фойерверките.

— Така е! — потвърди Пожарникаря, който беше обърнал глава към тях и им се хилеше дръзко. — Сложих Пети ноември и Четвърти юли в малкия си джоб. На кого са му притрябвали фойерверки, когато разполага с мен?