Джо Хил
Пожарникаря (25)

8

Излезе навън в нощта в своята опърлена тениска на „Колдплей“ и се насочи към столовата и закуската с всички останали. Вървеше, без да гледа накъде отива, беше се оставила човешката вълна да я води.

Сън. Един сън почти я беше убил. Никога не си беше помисляла, че спането можеше да бъде също толкова опасно, колкото чаша с вино с Джейкъб и зареден револвер.

В съня беше в напреднала бременност, толкова беше наедряла, че изглеждаше едновременно ужасно и комично. Опитваше се да избяга, но най-доброто, на което беше способна, беше да се поклаща трагикомично. Стискаше „Пуста земя“ до наранените си и подути гърди, а страниците лепнеха от кръв. Върху тях имаше кървави отпечатъци. В главата и се въртеше мъгливата идея, че беше пребила до смърт Джейкъб с тях и сега трябваше да скрие доказателствата.

Тичаше към отсрещната страна на пътя, за да зарови книгата, сякаш беше някакъв труп. Леден вятър брулеше магистралата, сграбчи ръкописа и го разпиля наоколо.

Харпър падна на колене на студения асфалт и започна да събира страниците, опитваше се да събере книгата в този мрак. По логиката на съня не трябваше да губи нито един лист хартия. Успя да събере около една трета, когато беше осветена от фарове, идващи от близо двеста метра надолу по пътя. Двутонен фрейтлайнър с гребло с размерите на самолетно крило беше паркиран до тротоара.

— О, кучка такава — провикна се Джейкъб иззад кормилото. — Знаеш ли колко усърдно работих върху това? Къде е уважението ти към литературата?

Съпругът й включи на скорост. Фрейтлайнърът се завъртя. Джейкъб включи на дълги, които я приковаха към пътя със заслепяващата си синя светлина. Ускори, даде на втора, двигателят запищя, фаровете я пронизваха, пареха на кожата й, направо я сготвяха…

Самият спомен за съня накара драконовата й люспа да започне да я пробожда с нечовешка горещина.

Харпър вървеше с наведена глава, толкова беше изгубена в безнадеждните си и мрачни мисли, че се стресна, когато някой я дари със студена, нежна целувка по бузата. Вдигна глава точно навреме, за да бъде целуната отново по десния клепач.

Валеше сняг. Огромни дебели бели снежинки, големи колкото пера, летяха безцелно в мрака, носеха се толкова нежно, бяха толкова леки, че като че ли въобще не се приземяваха. Жената затвори очи. Отвори уста. Опита ги на вкус.

В столовата се издигаше пара и миришеше на печена шунка и бял сос. Харпър се влачеше покрай шумотевицата от викове, смях и тракащи прибори.

Децата бяха направили хартиени подложки във формата на пуйки и ги бяха оцветили. Тази вечер всички хлапета работеха като сервитьори и носеха пилигримски шапки, направени от картон.

Рене поведе Харпър към една от дългите маси и двете седнаха заедно. Бен Патчет се плъзна от другата й страна и удари хълбока й със своя, докато се наместваше на пейката.

— Искаш ли да седнеш при нас. Бен? — попита по-възрастната жена, макар мъжът вече да се беше разположил.

През последните три седмици Патчет беше добил навика да кръжи наоколо. Когато Харпър се насочеше към някоя врата, той винаги беше там, за да я задържи отворена за нея. Ако куцукаше, той се появяваше до нея, без никой да го е молил, увиваше ръка около талията й и й служеше като патерица. Дебелите му топли ръце й напомняха за бухнало сурово тесто. Човекът беше безобиден, просто се опитваше да й помогне и тя искаше да му бъде благодарна, но вместо това се чувстваше изморена от него.

— Добре ли си, Харпър? — Бен присви очи срещу нея. — Струваш ми се малко зачервена. Пийни нещо.

— Добре съм. Вече пийнах малко вода, а ти не би повярвал колко много пишкам тези дни.

— Казах да пиеш. — Мъжът бутна хартиена чаша с боровинков сок към нея. — Такива са нарежданията на доктор Бен.

Харпър взе чашата и отпи от нея, предимно за да го накара да млъкне. Знаеше, че се шегува, че се опитва да се пошегува с нея по неговия недодялан начин, но така просто я раздразваше още повече от обикновено. За него не беше проблем да се присъедини към Блясъка. Бен Патчет винаги засилваше в параклиса, още от първия акорд, който Каръл изсвирваше на органа. Той никога нямаше да се събуди и да гори. Не се страхуваше да заспи.

Кошмарите на Харпър, че е прегазена на пътя, въобще не я изненадваха. Тя се чувстваше хваната в капана на наближаващите фарове поне веднъж дневно, когато всички останали пееха. Все повече и повече почваше да се страхува да влиза в параклиса за службите. Вече цял месец беше в лагера и не беше способна да се свърже с Блясъка, нито един път. Когато се намираше на това място, се чувстваше като единствената неработеща лампичка на коледната елха. Стискаше юмруци в скута си, а стиснатите й зъби приличаха на бял флаер, изпънат от турбуленцията.

Дори Бен беше започнал да я успокоява, че е просто въпрос на време, преди да се свърже, преди да се включи, да се присъедини… все фрази, които я караха да си мисли за онлайн свързване с някакъв модем на душата. Когато службите приключеха и всички излизаха навън, Харпър забеляза, че хората избягваха да срещат погледа й. Онези, които го правеха, носеха на лицата си малки, неловки, съжалителни усмивки.

Имаше раздвижване в другия край на помещението, когато Каръл помогна на Отец Стори да се качи на един стол. Старецът вдигна две ръце, за да привлече вниманието на почти пълната столова, усмихна се и замижа зад бифокалните си очила със златни рамки.

— Аз… — започна да мънка той, нещо му пречеше, след което бръкна в устата си и извади от там бял камък.

Публиката го дари с грохот от обожаващ смях.

Някой — приличаше на гласа на Дон Люистън — се провикна:

— Хей, татенце, туй ли ще хапваме за вечеря? Господи, манджата в тоз’ вертеп не струва.

Норма Хийлд се намръщи по посока на онзи, който се беше развикал, след което каза:

— Никакви леки закуски извън редовните хранения, Отче.

Стори се усмихна и отвърна:

— Смятах, че след като днес е Денят на благодарността, трябва да кажа нещо, преди да похапнем. Можете да се хванете за ръце, ако желаете, или да хванете човека до вас, или да не ми обръщате внимание и да слушате вятъра, както ви е угодно.

Прочистиха се гърла, преместиха се столове. Бен Патчет взе ръката на Харпър в своята, дланта му беше влажна и мека. Рене дари приятелката си с кос поглед, който беше изпълнен от сардонично съчувствие — Виж кои си има приятел! Голяма си щастливка! — и я хвана за другата ръка.

— Всички ние сме хор на възхвалата, спасени сме от песента и светлината — започна Отец Стори. — Благодарни сме, че ни се даде подобен шанс да живеем в хармония, пазени от любовта ни един към друг. Има толкова много неща, за които да бъдем благодарни. Самият аз съм благодарен за бисквитите и за белия сос. Мирише чудесно. Всички трябва да възпеем благодарността си към Норма Хийлд, която си скъса задника от работа, за да ни осигури тази невероятна вечеря за Деня на благодарността с изключително ограничени продукти. Трябва да възпеем също благодарността си за момичетата, които се потиха в кухнята, за да й помогнат. Възпяваме благодарността си към Рене Жилмонтон, която помогна на децата да направят пилигримските си шапки и ги научи как да бъдат първокласни сервитьори. Възпяваме Джон Рукууд, който не е тук тази вечер, но който чудодейно ни осигури какао и маршмелоу, които не трябваше да споменавам, за да не развълнувам отрано децата.

В помещението се разнесоха радостни викове, последвани от снизходителен смях от страна на възрастните. Отец Стори се усмихна, след което затвори очи. Челото му се набръчка, мислеше нещо.

— Когато пеем заедно, го правим за всички хора, които ни обичат, но които не са тук тази вечер. Пеем в чест на всяка минута, която трябваше да бъдем с тях. Аз изгубих дъщеря — красива, умна, забавна, заядлива, трудна, вдъхновяваща дъщеря — и тя ми липсва много. Знам, че останалите също се чувствате по същия начин. Възпявам онова, което имах с моята Сара. Когато извисяваме гласовете си в хармония, все още я чувствам. Намирам духа й в Блясъка. Чувам я как пее за мен, докато аз пея за нея.

Вятърът изпищя под корниза. Някой си пое дълбоко въздух. Харпър чувстваше тишината в нервните си окончания като леко, болезнено туптене.

Отец Стори отвори влажните си очи и огледа помещението с благодарен, изпълнен с любов поглед.

— Ние, останалите, продължаваме да сме тук и това е много добре. Още една нощ на земята, с малко музика, пресни бисквити и приятни разговори. Това е всичко, което някога съм искал. Не знам за другите. Смятам, че всички биха запели от радост, ако си затворя плювалника и продължим с яденето.

Надигнаха се одобрителни викове и възклицания на удоволствие, последвани от аплодисменти. Дон Люистън се изправи на крака. Други също последваха примера му, избутваха пейките и столовете си, докато го правеха, за да могат да аплодират стареца, който им казваше, че няма проблем от време на време да бъдат щастливи, дори и сега. Отец Стори слизаше от стола си, а хората се изправяха от своите, свиреха и пляскаха, същото правеше и Харпър, радваше се за него. За един момент тя не се страхуваше, че ще се събуди от миризмата на пушек.

Ядоха мазни кубчета шунка, наполовина потопени в сос, върху брашнени маслени бисквити. Харпър нямаше абсолютно никакъв апетит и се хранеше механично, затова се изненада, когато в чинията й не остана нищо. Усети се как обира последните остатъци от соса. Тя може и да не беше гладна, но бебето винаги беше в настроение за още нещичко. Загледа се в половината бисквита на Рене малко по-продължително и приятелката й се усмихна. Използва пластмасовата си вилица, за да я прехвърли в чинията й.

— Не — възпротиви се Харпър. — Недей. Не я искам.

— Това щеше да е по-убедително, ако не те бях видяла да обираш и изяждаш трохите от покривката.

— О, господи — изуми се на себе си Харп. — Такова съм прасе. Сигурно имате чувството, че сте седнали до някаква шибана свиня със зурла, забита в копанята.

Бен потръпна и погледна настрани. Харпър не беше от хората, които обичаха да ругаят, но просто не можеше да се сдържи, когато беше около него. Патчет избягваше ругатните, както котка избягваше да се намокри, казваше да му се не види вместо по дяволите, глупости вместо мамка му и проклятие вместо да го еба, нещо, което Харпър намираше за особено дразнещо. Когато самата тя ругаеше, той винаги потръпваше. Понякога си мислеше, че той е по-стара дама и от Норма Хийлд.

Имаше чувството, че се опитва да му го върне, откакто реши да й се прави на татенце и да я кара да си пие боровинковия сок. Щом го правеше обаче, започваше да изпитва вина. Не беше правилно, дори беше подло да обижда човека, който винаги се беше отнасял добре с нея.

Бен остави вилицата си и стана. В Харпър се надигна ужас, зачуди се дали не го беше обидила толкова много, че беше решил да се махне. Но не, той също имаше намерение да се изкаже. Качи се на пейката, вкара два пръста между устните си и изсвири пронизително.

— Нямам камък в устата си — започна сериозно, — но докато приключа, някои от вас вероятно ще искат да ми предложат такъв. — Усмихна се на думите си, но никой не беше сигурен дали трябва да се смее, или не, така че помещението остана тихо, с изключение на тихото неспокойно бърборене. — Снегът може и да е красив, но ще направи живота ни много по-труден. Досега имахме свободата да се разхождаме из лагера, а децата разполагаха с пространство за бягане и игра. Съжалявам, но сега всичко това трябва да се промени. Тази нощ Бдителните ще използват дъски, за да направят пътеки между сградите. Когато се придвижвате от една до друга, не бива да излизате от рамките на дъските. Ако някой карантинен патрул дойде тук и намери снега целия в стъпки, ще разбере, че на това място се крият хора. Искам Бдителните да се съберат в Монюмънт Парк, след като приключим с тазвечерната служба в параклиса. Трябва да тренираме да прибираме дъските. Искам да ги скриваме за две минути. Можем да се справим, но няма да е лесно, така че ще се наложи да прекараме известно време навън. Облечете се подобаващо.

Изказването на Бен беше посрещнато от охкания и пъшкания, но Харпър си помисли, че въобще не са искрени. Тийнейджърите, които се бяха записали да бъдат Бдителни, обожаваха да стоят навън на студеното, представяха си, че са морски пехотинци на тайна операция. Повечето от тях се подготвяха за постапокалиптични мисии, откакто бяха достатъчно големи, за да хванат Xbox джойстик.

— Отец Стори спомена, че Норма Хийлд едва не се е претрепала, за да ни приготви сегашната вечеря. Не е било лесно, предвид продуктите, с които е трябвало да работи. Което ме навежда на някои неприятни новини. Вчера Норма, Каръл и аз прекарахме шест часа в кухнята, за да направим ревизия на запасите ни. Няма да ви заблуждавам. Притиснати сме в ъгъла и се налага да вземем някои наистина трудни решения. Така че от понеделник следващата седмица, всеки на възраст между тринайсет и шейсет, който не е болен или бременен — Бен погледна Харпър и й намигна, — ще трябва да тегли билет точно преди обяд. Ако на билета ви има „Х“, ще ви помолим да пропуснете това хранене. Вероятно около трийсет души ще се разделят с обяда. Ако се случи да изгубите в игрите на глада… Мъжът млъкна, усмихна се, очакваше хората да се разсмеят. Когато това не се случи, лицето му помръкна и той продължи: — Няма да теглите билет по време на следващия обяд. Съжалявам. Математиката е проста. Този лагер беше снабден с достатъчно суха храна и консерви, за да храни двеста деца за няколко месеца. От юли сме над сто души и всяка седмица идват още. Провизиите свършват и съвсем скоро няма да имаме нищо.

Никой не изохка и не изпъшка артистично този път. Харпър чу хората да шепнат нервно и ги видя, че си хвърлят притеснени погледи. Али, която беше две маси по-нататък, се обърна към Майкъл, който стоеше до нея, вдигна ръка, за да покрие устата си, и започна да съска гневно в ухото му.

— Всеки, който изтегли губещ билет, ще получи кафе или чай и в знак на благодарност… хм. Норма откри малко захар. Една голяма кутия. Дори няма мравки в нея. Така че ако изтеглите лош билет, имате право да получите чаена лъжица захар за напитката си. Една. Чаена лъжица. Не е много, но пак е нещо. Това е най-доброто, което можем да направим, за да ви покажем признанието си. — Гласът на Бен стана по-твърд: — По темата за намаляващите провизии и пропускането на хранения: някой краде консервите с кондензирано мляко. Част от шунката също е изчезнала, а нямаме излишна. Това трябва да спре. Не е шега. Вие буквално крадете храна от устите на децата. Ако някой вчера е взел голямата чаена чаша на Емили Уотърман, ще му бъда благодарен, ако просто я остави на леглото й по някое време. Не е нужно да давате обяснение. Просто го направете. Чашата е много, много голяма, с размерите на супник, със звезди на дъното й. Това е щастливата й чаша със звездички, има я от малка и означава много за нея. Нямам какво повече да кажа. Благодаря ви.

Бен изчака, за да види дали някой ще го аплодира, но никой не го стори и накрая Харпър се пресегна и хвана горещата му влажна ръка, докато слизаше от пейката. Вече не я дразнеше. Разговорите се завърнаха, но бяха някак си унили и притеснени.

Мъжът седна и започна да бута с пластмасовата си вилица няколко петънца сос в чинията си. Рене се наведе, за да го погледне през Харпър, и попита:

— Добре ли си, Бен?

— Достатъчно лошо беше, че аз бях човекът, който им отне телефоните — отвърна той. Сега аз съм човекът, който им отне и обяда. Ах, проклятие.

Патчет стана от пейката, взе си чинията и я занесе до кофата за отпадъци, която беше напълнена със сива, сапунена вода.

— Не ми пука дали ще пропускам обедите. — Рене наблюдаваше как Бен си вдигна яката и напусна столовата, без да се обърне назад. — Бездруго бяха ужасни, а и се надявах да сваля пет килограма. Разбира се, той въобще не е разбрал ситуацията. Хората не му бяха ядосани, когато им отне телефоните. Радваха се! Чувстваха се облекчени, че някой мисли как да ги предпази. Те не го обвиняват за нито едно нещо, което е сторил. Дори за онова, което стори на Харолд Крос. Единственият човек, който вини Бен Патчет за стореното на Харолд, е самият Бен Патчет.

— Харолд Крос — повтори Харпър. — Чувала съм това име и преди. Кой е Харолд Крос и какво му е сторил Бен?

Рене премижа и се вторачи изненадана в медицинската сестра.

— Застреля го. Не знаеше ли? Застреля го право в гърлото.