Джо Хил
Пожарникаря (125)

12

Пожарната помръдна, като че ли се върна назад с четиресет-петдесет сантиметра, след което неохотно тръгна напред. Металните жлебове в асфалта отново запяха под гумите. Харпър чу звънтенето на месинговата камбанка. Пожарникаря казваше адиос на войниците.

Камионът набра скорост, караше на север.

— Успяхме — каза Рене. Изправи се на лакътя си. — Мисля, че сме в безопасност.

Харпър не отговори нищо. Вдигна лекичко глава и отново я удари в стоманения под, мислеше си за камерата.

— Какво има? — попита я Рене.

Харп поклати глава.

Камионът продължи да се движи още известно време. Харпър смяташе, че Джон кара с деветдесет-сто километра в час бързо и гладко. Помисли си, че след още някой и друг километър можеше да заспи.

След десетина минути пожарната забави и миг по-късно спря изцяло, чакъл и камъни хрущяха под тежестта на гумите.

Харпър беше на колене, когато Пожарникаря отвори задното отделение.

— Загазили сме, нали? — попита тя.

— Не. — Джон имаше гадния навик да те гледа в очите, когато лъже. — Просто си помислих, че ще искате да седнете при мен отпред.

Вратичката на другото отделение се отвори и Али надникна от там. Търкаше наболата по главата си медна четина.

— Вземи и Ник. Краката му вонят.

— Добре — съгласи се Пожарникаря.

— Не мисля, че трябваше да спираш тук — скастри го Харпър, прекалено близо сме до границата.

Трябва да хвърля дърва на кофата.

Всички слязоха от камиона, за да се разтъпчат. Харп сложи ръце на кръста и изви гръбнак. Изпълненият с песъчинки вятър издуха косата й назад.

Намираха се на север от Кейн Недик, в някогашния природен резерват. Всъщност от страната на Кейн Недик все още имаше такъв. Пред очите им се издигаха огромни дъбове с големи зелени листа, които висяха от клоните им. В жълтеникавата трева жужаха пчели.

От другата страна пътя се намираше грозна пустош — изгорели дървета и овъглени скали, потънали в купища пепел. Сякаш някой беше нарисувал сенки на фона на мръсно поле. Една сграда от вълнообразна ламарина скучаеше на трийсетина метра от пътя, стените й се бяха вдлъбнали от пожарите, бяха толкова изкривени, че приличаха на рисунката на къща на петгодишно дете. Тази пустош продължаваше докъдето им стигаше погледът.

— Тук всичко ли е така? — попита Рене, засенчила очите си с длан.

— Щатът Мейн ли? От онова, което чух, не. На север трябва да е много по-зле. — Пожарникаря се обърна назад, за да огледа пътя, по който дойдоха. — Нямам никаква представа в какво състояние са пътищата пред нас. Пожарната бригада, от която се престорихме, че сме част, пътува по I-95 само до Йорк, след което ще поеме по щатската магистрала на север. Ние вече минахме Йорк и се намираме в неизвестната пустош.

Харпър проследи с поглед Пожарникаря, който напусна пътя и навлезе в тревата. Претърси наоколо и събра стари, сухи клони. Ник отиде до дърветата и се обърна с гръб към тях, за да се изпикае.

— Няма да им отнеме много време да се сетят, че не е трябвало да ни пускат — каза Харп.

— Няма да има никакво значение. Когато осъзнаят грешката си, ще гледат да си държат устите затворени. В крайна сметка е много по-лесно да накажат тях, а не нас. Началниците им няма да има нужда да ги хващат. Не, мисля си, че…

— Не мисля, че разбираш. Нещо се случи на моста. Преебахме се. Котката скочи. Уплаших се, че някой може да я види и ще реши да претърсят целия камион. Затова излязох, за да го хвана. На будката имаше камера. Разполагат с видео, което доказва, че прекарваш нелегални пътници.

— Ако въобще го гледат отвърна Пожарникаря. Погледна я и добави: — Казах ти, че тази котка е грешка!

— Има ли нещо друго, което обичаш да повтаряш повече от „казах ти“? — Тези думи бяха любими на Джейкъб. Не й харесваше идеята, че Джон може да прилича на бившия й съпруг по какъвто и да било начин. Само като си помислеше за това, и й идеше да го удари, много силно.

Пожарникаря се обърна с плячката си от сухи клонки и тръгна през тревата.

— Няма да изпратят никого след нас — каза най-накрая той. Ню Хампшър е изолиран той е полицейски щат. Не могат да изпратят никого след нас. Не могат да рискуват. Ако го сторят, онзи може да реши повече да не се върне. Това е проблемът с полицейския щат. Полицаите също са затворници, и го знаят.

През цялото време на своята лекция я гледаше в очите, което я накара да разбере, че сам не вярваше на думите си.

Джон се качи на стъпалото и започна да хвърля клонки в димящата кофа. Все още подхранваше пламъците, когато Ник се върна при тях.

— Защо имаме кофа, пълна е жарава? — попита детето с ръцете си.

Харпър му обясни с пръстите си:

— Сувенир от любимия му огън.

— Луд е като клозетен плъх — каза Ник. — Понякога забравям това.

— Внимавай с езика или ще ти измия мръсните ръце със сапун, млади момко.

— Ха-ха — отвърна детето. — Чатнах. Много забавно. Всички обичат вицовете за глухонеми. Хей, знаеш ли защо бог е направил пръдните миризливи? За да могат и глухонемите да им се наслаждават.

Когато се върнаха отново на I-95, Пожарникаря се наведе през прозореца и дръпна камбанката си.