Джо Хил
Пожарникаря (32)

2

Нощта, в която медальонът изчезна, Рене и Харпър слушаха Марлборо Мен на радиото с батерии.

— Не мога да разбера как издържате този човек. — Норма Хийлд минаваше покрай леглата им и се беше спряла да чуе какво слушат. — Всяка негова дума е капка отрова в ушите ви. — Отговори й Рене:

— Той е най-близкото нещо до местни новини, което ни е останало.

— По-важното е подкрепи я Харпър, — че сме отвратителни жени и неговата отвратителност ни възбужда. Колкото по-отвратителен, толкова по-добре.

— Да — съгласи се Рене. — И това също.

Харп поставяше целувки върху квадрати пергаментова хартия, като изпробваше различни нюанси червило. След всяка целувка избърсваше устните си и пробваше друго. Рене беше събрала всякакви видове червила от всички жени в мазето.

Когато Харпър направеше някоя хубава целувка, я подаваше на приятелката си, която я навиваше около канелена пръчица или ароматно парченце от лимонова кора. След това я прибираше в малко стъклено шишенце, което запушваше с коркова тапа. Това бяха целувки за спешни случаи. Харпър трупаше такива за „Портативната майка“, така че, когато синът й се нуждаеше от целувка, да може да си избира от наличните. „Портативната майка“ вече не беше книга, а пакет, цяла колекция от потенциално необходими неща, които бяха окупирали цялата й пътна чанта.

Ник стоеше в краката им и играеше „Яци“^[1] срещу себе си. Заровете тракаха в пластмасовата чашка. Мазето беше пренаселено, изпълнено с разговори, спорове, смях, скърцащи пружини, всички стояха вътре на топло, докато навън валеше силен сняг.

Марлборо Мен казваше по радиото:

— Смятате ли, че момиче с драконова люспа може да прави димни кръгчета с путаранката си? Човече, постоянно си задавах този въпрос. Е, този уикенд Марлборо Мен се развихри заедно с Крайбрежните подпалвачи в Портсмът и имаше възможността да разбере. Ще ви разкажа всичко след минута, но първо, ето ви една история от „Конкорд“. Губернатор Йън Джъд-Скилър съобщи, че членовете на Националната гвардия са се отбранявали, когато са застреляли и убили единайсет факли вчера на канадската граница. Шайката е атакувала барикадата — не с бели флагове, както беше съобщено — и обсадените войници са открили огън, за да ги разпръснат…

— Убиец — заяви Норма и подсмръкна. — Този радиоводещ, когото слушате. Убива хора като нас. На всичкото отгоре се фука с постъпките си. Бучиниш^[2] за ушите, точно това е той.

— Така е — съгласи се Рене. — Много е глупав, спор няма. Това е още една от причините да го слушаме. Колкото повече знаем за него, толкова по-малко ще научи той за нас. Хората се обаждат със съвети и този клоун ги пуска в ефир. Ако някой някога спомене Кемп Уиндъм или посочи към нас, ще имаме преднина. Дори никой да не се обади, научих доста неща за крематорния отряд, с който движи, само като слушах предаването му. Научих, че се състои от осем мъже и една жена и че двама от тях са бивши военни и са успели да ги снабдят с някои сериозни оръжия. Петдесеткалиброви някакви си? Предполагам, че става въпрос за доста големи пушкала. Знам, че пътуват в две превозни средства, ван и голям оранжев камион. Знам, че разполагат с полицейски скенер и през повечето време местната полиция е щастлива…

— Оранжев камион? — попита Харпър. — Имаш предвид пикап?

Али изпищя от другия край на помещението.

— Не, НЕ! — И обърна леглото си.

Всички се обърнаха към нея — освен Ник, разбира се, тъй като той не беше чул нищо.

Али риташе един овехтял куфар, докато от него не се посипа мръсно пране на пода.

— Мамка му! — изкрещя отново тя. — Мамка му! Мамка му мамка му мамка му мамка му МАМКА МУ!

Разговорите постепенно стихнаха. Емили Уотърман, момиче едва на единайсет години, което беше надживяло цялото си семейство и което имаше красиви пера драконова люспа в долната част на луничавите си ръце, влезе под леглото си и покри уши.

Рене беше първата, която реагира, закръгленото й, приятно лице остана напълно спокойно. Харпър се намираше на две стъпки зад нея.

Рене забави крачка, когато се приближи до Али, движеше се по същия начин, по който, ако се опитваше да отиде до дива котка. Харпър коленичи, за да погледне под леглото на Емили Уотърман.

— Емили? Всичко е наред — увери я тя и се пресегна към нея. Добави шепнешком: — Али е голяма калпазанка.

Момиченцето поклати глава и се отдръпна по-надалеч от ръката й. На Харпър й се прииска да разполага с кутията си с Мери Попинз на нея, в която имаше шоколадчета и репичка за спешни случаи.

— Али — започна Рене, — какво има?

— Няма го, няма го, мамка му…

— Кое го няма? Какво си изгубила?

— Не съм губила нищо. Медальонът беше под възглавницата ми, а сега не е, защото една от вас, кучки, го е откраднала. — Момичето огледа кръвнишки жените в мазето.

Емили изписка ужасена и извърна лице от протегнатата към нея ръка. Харпър имаше намерение да я издърпа и да я прегърне, но реши, че това може да е прекалено, и просто я погали по гърба.

Рене каза:

— Али, знам, че си разстроена, но недей да викаш…

— Ще правя каквото си искам.

— … защото плашиш малките. Защо не попиташ Ник…

— Попитах го, не мислиш ли, че съм го попитала преди петнайсет минути, когато започнах да го търся?

Едно пипалце от блед дим се издигна изпод крачола на гащеризона на Емили Уотърман.

— Али! — каза Харпър. — Престани. Караш Емили да пуши!

— Моля те, Али — опита се да я успокои Рене и постави ръка на рамото й. — Всички бяхме подложени на много стрес, човешко е да ти се прииска да покрещиш от време на време. Но ако седнеш с мен…

— Ще престанеш ли да ме докосваш? — изрева момичето и махна ръката на жената от себе си. — Не знаеш абсолютно нищо за мен. Не си ми майка. Майка ми изгоря като факла. Ти не си ми никаква. Не си ми майка, не си ми и приятелка. Ти си лешояд, който се храни от болката, кръжиш и кръжиш, докато не намериш някой, от когото да се нахраниш. Затова прекарваш цялото си свободно време в четене на децата. Харесват ти наранените им малки сърчица. Храниш се от самотата им точно като вампир. Обичаш сирачетата, защото се нуждаят от някого. Лесно е да им прочетеш приказка и да се почувстваш специална от това. Но ти не си специална. Спри да се храниш от всички нас.

В мазето настана неловка тишина.

Харпър искаше да каже нещо, но беше изгубила способността си да говори. Не беше сигурна дали беше онемяла от ужаса — никога не си беше представяла, че Али, която беше толкова смела, толкова умна, толкова красива и толкова забавна, можеше да бъде толкова жестока — или от полазващото усещане за дежавю. Когато момичето настояваше, че алтруизмът всъщност е егоизъм, а добротата — форма на манипулация, звучеше точно като Джейкъб. Притежаваше цялата му дивашка логика. Караше човек да се чувства наивен и инфантилен, че въобще си е помислил, че на света може да съществува нещо добро.

Рене беше вдигнала ръка пред себе си, за да предпази лицето си, като че ли очакваше да бъде ударена. Тя гледаше Али с мълчаливо изумление, чувстваше се наранена.

Всички в помещението очакваха отговора й — очакваха да се защити — но тогава Ник се стрелна напред и застана между двете. Момчето вдигна своята яци карта и я обърна обратно, където беше написало:

Две яцита едно след друго!!

Али се взираше в съобщението неразбиращо. Сграбчи картата, смачка я и я хвърли в лицето на брат си. Тя отскочи от челото му и падна на пода.

Ник залитна назад, сякаш беше блъснат. Рамото му се удари в гърдата на Рене. Харпър не мислеше, че някога беше виждала толкова много болка в нечие друго лице.

Ник избяга. Преди някой да успее да го хване, той вече беше стигнал стълбите. Подвоуми се, преди да стъпи на тях, дари сестра си с един последен поглед и за момент я изпепели с презрение, което можеше да се сравни единствено с жестокостта й. Също като елфическата им красота, явно дарбата да мразят беше нещо характерно в семейството им.

Харпър извика името му, помоли го да почака. Но разбира се, Ник не я чу, просто не можеше. Стана, за да тръгне след него, но момчето вече тичаше по стъпалата, мина през вратата горе и излезе навън под падащия сняг.

Харп се обърна с гневен поглед към Али.

— Какво? Какво? Имаш нещо да казваш ли, сестра Никоя? — попита момичето.

— Да — отвърна тя, като призова всичко от Джули Андрюс, което имаше в себе си. — Лошо шоу, Али. Много лошо шоу. Той също е изгубил майка си, сещаш се, и ти си всичко, което му е останало. Засрами се. След като е хвърлил две яцита!

Отговорът на момичето изненада Харпър повече от всичко. Лицето й се набръчка и тя започна да плаче. Седна тежко с гръб към пружините на преобърнатото легло.

При тази изненадваща пораженска проява, близначките Нейбърс, Джейми Клоуз и всички други членки на неофициалното, неназованото сестринство на Али това общество на осиротели момичета с обръснати глави — се събраха около нея. Дори Емили Уотърман изпълзя изпод леглото си и хукна към Али, за да я прегърне през врата. Момичетата я хванаха за ръцете и седнаха до нея, шепнеха й успокоително и се засуетиха наоколо. Гейл Нейбърс започна тихомълком да събира нещата й. Ако в този момент някой влезеше в помещението, щеше да си помисли, че Али е била тормозена и унижавана, а не Рене или Ник.

Харпър се върна на леглото си, което беше разположено под прав ъгъл на това на Рене. По-възрастната жена вече стоеше на ръба на матрака си и изглеждаше изтощена и обезсърчена, също като нея.

— Дали една от нас да не тръгне след Ник? — попита Рене.

— Не мисля. Няма да отиде много надалеч в този сняг. Бдителните ще вдигнат олелия, ако излезе извън дъските. Някой от тях ще го доведе по някое време.

Марлборо Мен продължаваше да плямпа, говореше за някаква жена, която миришела на мокра котка, когато изгоряла. Изглеждаше обиден, че е имала наглостта да вони, докато умира. Това накара Харпър да си помисли, че в крайна сметка краят на света не беше нещо чак толкова лошо.

— Не издържам повече — каза Рене и Харп си помисли, че говори за живота в лагера, но тя имаше предвид само водещия.

Пресегна се, превключи с нервен жест радиото на АМ и започна да търси станция на фона на статичния шум.

— Какво правиш? — попита я Харпър. — Защо хората в този лагер винаги слушат статичен шум? За какво се ослушвате?

— Марта Куин — отвърна Рене.

— Марта Куин? Марта Куин, която беше водеща по МТВ преди хиляда години?

— Тя е там навън… някъде.

— Лъжи — измърмори Норма Хийлд. — Всичко е лъжи. Празни надежди.

Рене не й обърна внимание.

— Знаеш какво казват децата.

— Нямам никаква представа какво казват децата. Какво казват?

— Върнала се е от осемдесетте, за да спаси човечеството. Марта Куин е единствената ни надежда.