Джо Хил
Пожарникаря (136)

23

Газеха през подобна на супа гъста мъгла и под дървета, окичени със забулени украшения. Вървяха на север и до средата на сутринта слънцето не беше нищо повече от бледо кафяв диск, който се опитваше да протри ръждива дупка през грозния воал. Не беше възможно да виждат на повече от няколко метра в тази миазма. Харпър забеляза нещо, което й заприлича на облегнат на ограда с бодлива тел мотоциклет. Оказа се, че е мъртва крава, чиято овъглена кожа се беше напукала и отдолу се беше подала подутата, изгнила плът. Празните й очни ябълки бяха пълни с мухи. Рене мина покрай нея, закашля се и се хвана за гърлото, за да не повърне.

Това беше първият и последен път, в който Харпър чу някой да кашля през деня. Дори дишането на Пожарникаря беше дълго, бавно и стабилно. Макар очите и ноздрите да я изгаряха, нямаше никакъв проблем да диша този въздух.

Хрумна й, че беше напълно възможно да поглъщат отрова, че може би бяха навлезли в среда, която не беше много по-гостоприемна към човешкия живот от тази на Венера. За щастие, не ги повали и Харп побърза да изгони мисълта от главата си. Разбира се, драконовата люспа беше отговорна за удобството им. От известно време беше наясно, че спората превръщаше токсините в дима в кислород. Това от своя страна доведе до нов извод и тя се провикна към Али да спре.

Момичето изпълни нареждането. Цялата беше зачервена и мръсна. Харпър коленичи до носилката, разкопча ризата на Джон и сложи ухо на гърдите му.

Все още чуваше сухия и дращещ звук, който не й харесваше, но ако не се подобряваше, поне не се влошаваше. Мъжът се усмихваше и в съня си почти приличаше на старото си, спокойно, вечно сърдито „аз“. Пушекът около тях беше също толкова добър, колкото кислородна палатка. Той нямаше да накара пневмонията му да изчезне — най-добрият му шанс да се оправи беше лечение с антибиотици — но поне щеше да му осигури малко време.

В ранния следобед го изведоха от мъглата и се озоваха под чисто, безоблачно и отвратително синьо небе, от което слънцето хвърляше заслепяващи лъчи върху всяко парче метал и всяко мръсно късче стъкло. Когато най-накрая слязоха от магистралата, Джон беше по-зле, отколкото Харпър някога го беше виждала. Треската му се завърна, а потта изби по бузите и по посивелите му, хлътнали слепоочия. Езикът му постоянно излизаше от устата, изглеждаше подут и обезцветен. Зъбите му тракаха. Говореше на хора, които не бяха там.

— Инките са били прави да боготворят слънцето. Отче — каза той на Отец Стори. — Господ е огън. Изгарянето определено е благословия. Дървото, петролът, въглищата, човекът, цивилизацията, душата. Всички изгарят, рано или късно. Топлината, която отделят, може да спаси останалите. Най-голямата полза от Библията, Конституцията или коя да е друга литературна творба е, че горят много добре и за известно време държат студа настрана.

Разположиха се в един самолетен хангар до малка частна писта. Той представляваше синя метална постройка с крив покрив. Вътре нямаше самолети, но в един от офисите намериха черен кожен диван. Харпър реши, че трябва да го вържат за него, за да не падне през нощта.

Докато се занимаваше с това, отнесеният му и объркан поглед се спря на нея.

— Камиона. Видях камиона този следобед. Трябва да ме оставите. Само ви забавям, а греблото е след нас.

— Няма начин — отвърна Харпър и отметна потната му коса от челото му. — Не отивам никъде без теб. Ти и аз, скъпи.

— Ти и аз, скъпа — повтори Джон и я дари със сърцераздирателна усмивка. — Какво ще кажеш за това?

След като отново се отнесе в света на сънищата, останалите се събраха до отворените врати на хангара. Али начупи един шкаф с чук, а Ник запали огън от него и от купищата ръководства за летене. Възпламени цялата купчина с едно докосване на горящата си ръка. Рене намери бутилки минерална вода и суха италианска паста в един от шкафовете. Харпър задържа тенджера с вода върху огъня и я зачака да кипне. Ръката й беше направо в пламъците, езиците му облизваха пръстите й. Веднъж човек овладееше ли драконовата люспа, повече не му трябваха кухненски ръкавици.

— Ако умре — започна Али, — аз се отказвам. Не ми пука за острова на Марта Куин. Дори не харесвам музиката от осемдесетте.

Огънят изпука и подскочи.

— Тук е частта, в която да ме увериш, че той няма да умре — настоя Али.

Харпър не изрече нищо десетина минути и накрая просто каза:

— Пастата е готова.