Джо Хил
Пожарникаря (103)

2

Някой я зашлеви и обърна главата й настрани.

— Слъжълявам — каза Харпър в опит да се извини, беше сигурна, че е сторила нещо нередно, но не можеше да си спомни какво.

Джейми Клоуз я удари отново.

— Все още не, но скоро наистина ще съжаляваш. Стани, мамка ти. Няма да мъкна дебелия ти задник, кучко.

Имаше хора от двете и страни, изправяха я на крака, но всеки път, в който пуснеха ръцете й, краката й ставаха като гумени, огъваха се под нея и се налагаше да я изправят отново.

— Внимавайте — каза Каръл. — Бебето. Бебето няма никаква вина във всичко това. Ако го нараните, някой ще отговаря.

Светът приличаше на лош Пикасо. Двете очи на Каръл бяха от лявата й страна, а устата й беше извита на една страна. Харпър се намираше в чакалнята, но помещението беше различно, геометрията му нямаше никаква логика. Лявата стена беше голяма колкото шкаф, а дясната приличаше на огромен екран от лятно кино. Подът беше толкова наклонен, че се учуди, че някой можеше да стои изправен на него.

Бен Патчет се намираше зад Каръл. Устата му беше пълна с мънички остри зъби, очите му бяха малки като на пор, а лицето му доста гладко. Погледът му проблясваше в жълто от страх и изумление.

— Дай ми четири часа с нея — каза той. — Ще ми изпее всички, които са участвали. Ще ми разкрие цялата конспирация. Знам, че мога да я накарам да говори.

— Също така можеш да я накараш да пометне. Не ме ли чу какво казах току-що за бебето?

— Няма да я нараня. Просто искам да говоря с нея. Искам да й дам възможност да постъпи правилно.

— Обичах Отец Стори — опита се да каже на Каръл, Харпър.

Струваше й се важно да уточни това. От устата й обаче излезе само: Опичах спец на мотори.

— Не, Бен. Не искам да я разпитваш. Не желая нито помощта й, нито информацията й. Не искам да чувам нейната гледна точка. Не искам да чувам нито дума повече от лъжливата й уста.

Харпър премести поглед върху Патчет. За момент зрението й се изостри и всичко си дойде на място. Гласът й също се оправи и тя изговори шест думи, произнасяше ги внимателно и прецизно, като много пиян човек.

— Тя и Майкъл са прецакали Харолд.

Но реалността беше прекалено трудна за възприемане. Когато Каръл отвърна, устата й отново беше от грешната страна на лицето й.

— Накарай я да млъкне, Джейми. Моля те.

Момичето сграбчи Харпър за челюстта, насилствено отвори устата й и пъхна камък в нея. Прекалено голям камък. Имаше чувството, че е с размерите на юмрук. Джейми задържа устата й затворена, докато някой друг омотаваше тиксо около нея.

— Всичко, което искаш да знаеш, можеш да го научиш по-късно от Рене Жилмонтон и Дон Люистън каза Каръл. Така или иначе, знаем, че и те са били вътре. Намерихме дневника на Жилмонтон. Знаем, че двамата са били кандидати да ръководят шоуто. Само пет гласа за Жилмонтон, вероятно гордостта й е била наранена.

— И четири за Али — обяви Майкъл, намираше се някъде отдясно на Харпър. — Какво ще кажеш за това?

Чертите на лицето на Каръл се разляха като снежинки в снежен глобус, ефект, от който на Харп й призля.

— Ще й дадем шанс — каза предводителката на лагера. — Ще й дадем шанс за последен път да стори правилното нещо. Да покаже, че е с нас. Ако не се възползва от него, тогава няма да можем да й помогнем. Ще бъде наказана като Рене Жилмонтон и Дон Люистън.

Някакво момиче заговори зад Харпър:

— Майко Каръл, Чък Каргил е отвън. Има да ти казва нещо относно Дон Люистън. Мисля, че е лошо.

На Харп й се повдигаше, но през ума й мина мисълта, че ако повърнеше, вероятно щеше да се задуши и да умре. Грапавият камък нараняваше небцето и сплескваше езика й. Въпреки това студенината му и грубите му очертания бяха толкова истински, толкова плътни, толкова осезаеми, че я изваждаха от замаяното й състояние.

Чакалнята беше пренаселена: Бен, Каръл, Джейми, четири или пет други Бдителни с оръжия. Майкъл стоеше на прага към отделението. Проблясваха факли, но не в помещението, което беше осветено само от две маслени лампи. От доста време Харпър си мислеше, че чува стенанието на вятъра в дърветата и неспокойните му въздишки, но се оказа, че тези звуци всъщност идваха от неспокойната и изнервена тълпа. Зачуди се дали целият лагер беше навън. Навярно.

Ще те убият в следващите няколко минути, помисли си тя. Това беше първата й ясна мисъл, откакто я събудиха, но веднага след като й мина през ума, тя поклати глава. Не. Нямаше да го сторят. Джон щеше да е жертвата. Нея щяха да я убият по-късно, след като изтръгнеха бебето от нея.

— Кажи му да влезе — нареди Бен Патчет. — Да си каже каквото има да казва.

Тихи, нервни гласове. Вратата изскърца и се затвори. Чък Каргил заобиколи Харпър и застана пред Каръл. Изглеждаше болнав, сякаш току-що вятърът го беше разболял, бледото му лице контрастираше на гъстите му бакенбарди. Дънките му бяха мокри до бедрата.

— Много съжалявам, Майко Каръл — каза той. Тресеше се от студа или от нерви, или от комбинация от двете.

— Сигурна съм, че няма причина да съжаляваш, Каргил — отвърна жената, в гласа й едва се усещаше напрежение.

— Двамата с Хъд Лури отидохме на острова на Пожарникаря, точно както господин Патчет ни каза, за да доведем господин Люистън. Той беше махнал платнището от платноходката и беше опънал някои от платната, за да ги напълни с въздух или нещо подобно. Помислихме си, че е под палубата. Смятахме, че не знае, че сме там. Смятахме, че ще го изненадаме. Отстрани на платноходката имаше въжена стълба и ние се заизкачвахме по нея, тихи както винаги. За да го направим обаче, трябваше да закачим пушките на раменете си. Хъд беше отпред и когато стигна до горе, това старо… това старо коп’ле го натупа с едно гребло. В следващия момент бях изправен пред дулото на оръжието на Лури.

Никой не проговори и за момент Каргил като че ли беше изгубил дар слово. Лицето на Каръл беше престанало да се рее и чертите й най-накрая застанаха по местата си. Харпър можеше да ги задържи там чрез сериозна концентрация, макар че усилията и докарваха главоболие. Устните на Каръл бяха бели.

— Какво се случи след това? — попита най-накрая жената.

— Трябваше да го направим. Налагаше се — отвърна Каргил, падна на едно коляно, сграбчи ръката на Каръл и започна да реве. Зелено сополено балонче се изду в дясната му ноздра. — Толкова много съжалявам. Майко Каръл. Ще нося камък. Ще нося камък цяла седмица!

— Да не искаш да ми кажеш, че е избягал?

Каргил кимна, изтри сълзите и сопола на опакото на ръката й и притисна пръстите й до бузата си.

— Вкарахме платноходката във водата. Той ни накара. Застави двама ни с Хъд да му помогнем, беше насочил пушката към нас. Взе оръжията ни и… и тръгна. Просто си тръгна. Нямаше какво да направим. Разпъна платната, сякаш нищо не се беше случило, и ние… хвърляхме камъни, нали разбираш, казахме му, че… че ще съжалява… ние… ние… — Още един хлип изби на повърхността и младежът затвори очи. — Майко Каръл, кълна ти се, ще нося камък колкото време кажеш, само не ме прогонвай!

Жената го остави да си бърше сълзите в ръката й още малко, но когато започна да целува пръстите й, погледна косо към Бен Патчет. Голямото ченге пристъпи напред, сграбчи момчето за раменете, откъсна го от нея и го изправи на крака.

— Можеш да ми разкажеш какво точно се е случило друг път, Чък — каза му мъжът. — Майка Каръл изгуби баща си тази вечер. Сега не е моментът да й ревеш. Бездруго няма за какво да го правиш. Това е място на милост, синко.

— За някои — изрече тихичко Джейми Клоуз.

Харпър изпита облекчение — болката й намаля — сякаш току-що беше отминала силна контракция. Дон се беше измъкнал. Бен нямаше да използва клещи или кърпа, пълна с камъни, за да го накара да говори. Джейми Клоуз нямаше да напъха камък в устата му и да му сложи примка на врата. Мисълта, че старецът е на платноходката, а леденият бриз развява косата му и изпъва платната, я накара да се почувства малко по-добре. Знаеше, че Дон щеше да се гневи, да ругае и да се тресе от яд, че беше оставил зад гърба си толкова добри хора. Надяваше се да се примири с това. Можеше да остане и да умре или да избяга, докато все още имаше шанс. Харп се радваше, че поне един от тях щеше да преживее нощта.

— Майко Каръл — каза Майкъл, който все още стоеше на прага към отделението. За първи път Харпър го чу: благоговението в гласа му, което предполагаше не просто любов, а обсесия. — Какво искаш да правим с Пожарникаря? Не мога да го държа дрогиран завинаги. Вече ни свърши върсда. Използвах последния.

Каръл наведе глава. Светлината от пламъка на маслената лампа превърна острите черти на голия й череп в бронзови.

— Не мога аз да реша. Не мога да мисля сега. Баща ми винаги казваше, че когато не можеш да мислиш, трябва да си тих и кротък и да се ослушваш за гласа на бог, но единственият глас, който чувам, казва: Нека това не е истина. Повтаря го отново и отново. Нека това не е истина. Искам баща ми да е жив. Татко искаше да обичам и да се грижа за хората, а вече не знам как да го правя. Не мога аз да реша какво да сторим с Пожарникаря.

— Тогава нека го реши лагерът — предложи Бен. — Трябва да им кажеш нещо, Каръл. Всички са навън и повечето са обезумели от страх. Хората плачат. Говорят, че това е всичко, че това е краят. Налага се да се обърнеш към тях. Кажи им какво знаеш. Разкажи им цялата история. Ако не можеш да чуеш гласа на бог, можеш да чуеш техните. Всички тези гласове ни помогнаха да оцелеем през изминалите девет месеца, могат да ни помогнат и тази вечер.

Каръл се олюля и погледна към пода. Майкъл сложи длан върху голата й ръка — беше облякла розова копринена пижама с къси ръкави, която беше прекалено тънка за тази студена нощ и за момент палецът му се плъзна нежно към рамото й, любовна ласка, която никой друг като че ли не забеляза, освен Харпър.

— Добре — съгласи се Каръл. — Ще говоря пред лагера.

— В църквата ли? — попита Бен.

— Не! — изрева жената, сякаш предложението беше отвратително. — Не искам никой от тях да влиза там. Някъде другаде. Където и да е другаде.

— Какво ще кажеш за Монюмънт Парк? — попита Майкъл, палецът му отново се движеше нежно нагоре-надолу по ръката й.

— Да — съгласи се Каръл, очите й бяха широко отворени, не мигаше, беше отнесена, сякаш самата тя беше взела доза върсд. — Точно там ще се съберем. Там ще вземем решение.