Джо Хил
Пожарникаря (75)

9

Мина почти цяла седмица, преди да включи телефона.

През цялото това време го държа в джоба на долнището си. По няколко пъти на ден слагаше ръка върху него, за да се увери, че още е там. Успокояваше се да движи пръст по стъклената му предница и по гладките му стоманени извивки.

Все още не смееше да го използва. През първите няколко дни, след като се върнаха от набега, имаше усещането, че е под постоянно наблюдение. Винаги имаше по някой от Бдителните в чакалнята — уж, за да защитават Отец Стори — и тези пазачи постоянно дърпаха завесата и си пъхаха главите в отделението, поради една причина или друга. Дори не смееше да опита да го скрие на тавана с дневника на Харолд. Чувстваше, че има голяма вероятност някой да влезе, докато беше качена на стола и махаше панела.

Набеляза си дата, на която се зарече, че ще използва телефона. Рожденият ден на баща й беше на деветнайсети. Щеше да навърши шейсет и една, ако още беше жив. Само дето самовъздържанието й не издържа дотогава.

Събуди се рано сутринта на седемнайсети с контракции, бяха достатъчно силни, за да я накарат да стене. Вътрешностите й бяха като сурово тесто в ръцете на едър пекар, който протяжно, методично и брутално мачкаше всеки сантиметър от него. Чувството беше като болките при диария, на челото й беше избила пот.

Сестрата в нея идентифицира тези ритмични свивания като Бракстън-Хикс контракции^[1], просто малко упражнение за предстоящото събитие. Бъдещата майка се опасяваше, да не би да ражда преждевременно. Беше в двайсет и осмата седмица.

Подобно нещо не беше невъзможно, особено за жена, която е била изложена на всякакъв вид стрес, престрелки и касапници. Идеята, че може да започва да ражда — че бебето може да започне да излиза точно в този момент — я накара да се чувства в асансьор, който тъкмо е започнал да пада, защото въжето се е скъсало.

Преди да се панира напълно, контракциите заглъхнаха и оставиха вътрешностите й газирани, сякаш беше изпила студена кока-кола. Кръвта туптеше в ушите й. Хрумна й мисълта, че трябва да осъществи този разговор днес, сега и да уведоми баща си, че се надява да го дари с внук за рождения му ден. Невероятно беше да смята, че родителите й не знаят, че е бременна… или че все още е жива. Майка й щеше да се разпищи, наистина да се разпищи.

Ник спеше на една страна на леглото си, едната му ръка беше свита под бузата му. Харпър нямаше опасения, че ще го събуди. Той щеше да продължи да спи, дори да се обадеше до ухото му. Подът беше толкова студен, че й причиняваше болка, като вървеше боса по него. Дръпна завесата, за да хвърли поглед към чакалнята. Момчето там, едно хлапе, на име Хъд Лури, което често ходеше за риба с Дон Люистън, спеше на дивана, а пушката му беше оставена на пода. Това дете определено щеше да яде камък за закуска, ако Бен Патчет минеше да го провери.

Отиде в тоалетната и заключи вратата. Седна на капака на гърнето и включи телефона. Имаше по-малко от четвърт заряд батерия и само една чертичка обхват. Взира се в плоския, стъклен, невъзможно цветен дисплей за десетина секунди, след което набра по спомен номера на майка си и натисна бутона за осъществяване на обаждане.

Телефонът издаде странно съскане, което трая три секунди. След това се задейства запис на огорчен, обвинителен женски глас:

— Номерът, който сте набрали, вече не съществува. Моля проверете комбинацията от цифри и опитайте отново.

Пробва с този на баща си. Апаратът издаде поредица от бързи избипквания, сякаш някой изпращаше морзово съобщение. Те бяха последвани от изключително неприятен звук и се наложи да затвори.

Следващата й идея беше да изпрати имейл. Отвори уеб браузъра на телефона, за да влезе в своя Gmail акаунт. Зачака, дишайки на пресекулки, да се появи страницата за въвеждане на данните. Не се получи.

Вместо това беше пренасочена на страницата на Гугъл. Само дето сега беше различна. На голяма празна страница в средата не пишеше:

Google

а думата:

Goodby^[2].

Под нея беше кутийката за търсене и двата добре познати бутона. Когато за последно посети Гугъл, единият от тези бутони гласеше „Гугъл търсене“, а другият — „Чувствам се късметлия“. Сега бутонът отляво твърдеше следното:

Нашето търсене приключи.

Този отдясно гласеше:

Бяхме такива късметлии.

Поради някаква причина — може би защото все още беше разтърсена от силните си контракции — дланите на Харпър се изпотиха и се почувства неприятно да види страницата на Гугъл обезобразена по този начин. Предположи, че нищо хубаво няма да излезе от едно търсене, но въпреки това въведе „Гугъл поща“ в текстовото поле и натисна Enter.

Вместо да получи резултатите от търсенето си, думите, които написа в кутийката, изсъскаха, почерняха и се разпаднаха на пикселизирана пепел. Черни следи от дигитален пушек се заиздига от купчините изгорели трохи.

Нелепо беше да плаче, защото Гугъл вече не работеше, но за момент й се прииска да стори точно това. Идеята, че той може да се срине и да спре да съществува, беше също толкова трудна за преглъщане, колкото падането на Кулите близнаци. Гугъл изглеждаше неотменна част от културния пейзаж.

Може би не й се плачеше само за Гугъл, а за всичко — за всички добри, умни и практични творения, които се изплъзваха от тях и потъваха в миналото. Липсваха й писането на съобщения, телевизията, Инстаграм, микровълновите, топлите душове, шопинг терапията и качественото фъстъчено масло. Зачуди се дали все още някой отглеждаше фъстъци и й стана лошо. Когато преглътна усети, че плаче. Всичко й липсваше, но най-вече й липсваха майка й, баща й и брат й и за първи път си позволи да приеме възможността, че може никога повече да не ги чуе.

Харпър не искаше да събуди хлапето в чакалнята с неочакван хлип. Стисна телефона с две ръце, притисна пръсти в устата си и изля мъката си. Накрая, когато се овладя, целуна дисплея на телефона и каза:

— Честит рожден ден, татко!

След което го изключи.

Върна се в отделението и скри апарата при дневника на тавана. Шмугна се под завивките си и си поплака върху възглавницата.

Съвсем скоро приключи със сълзите и се почувства сънена и спокойна. Бебето натисна с ръка твърдата влакнеста стена на своята килия, пръстчетата му бяха разперени можеше да ги усети, беше сигурна — и я потупа малко грубо. Харпър допря ръка до неговата, разделяше ги само сантиметър кожа.

— Сега сме само двамата, дечко — каза тя, но разбира се, бяха само двамата от месеци.