Джо Хил
Пожарникаря (146)

33

Джон докосна корема си. Ръката му още гореше и изглеждаше така, сякаш кърви светлина, сякаш дланта му се пълнеше със злато. Сякаш тялото му беше напълнено със злато, което изтичаше от него. Една вълна се блъсна в катера имаха чувството, че са ударили скала, защото ги разтърси много здраво — и Джон падна на палубата.

Али се опита да изпищи. Харпър видя с периферното си зрение как си отвори устата и как сухожилията на врата й се подуха, като че ли се задушаваше. Дори да беше издала някакъв звук, не го беше доловила. Не можеше да чуе нищо друго, освен тежкия бумтящ пулс в собствените си уши.

Падна на едно коляно и хвана Джон за рамото, за да го завърти към себе си. Мръсната вода на палубата беше започнала да става червена, докато кръвта му изтичаше в нея. Лицето му беше пребледняло от болка и шок. Потърси раната и си помисли: Натиск, първо спри кървенето, после се опитай да прецениш колко е зле.

— Ох — гласът му беше едва доловим. — Ох! Простреля ме.

— Проклятие — отвърна Джим. — Сега цялата палуба е в кръв.

— Джон — изрече името му Харпър. — О, Джон. Джон, любими. Моля те, остани. Остани с мен. Моля те, не си отивай.

— Махни се от него. Стани и си свали жилетката или ще застрелям и теб. Предпочитам да не го правя. Моля те. По-добре да скочите във водата. По-лесно е — заобяснява Джим, но тя не го слушаше.

Кръвта се стичаше в дланта на Джон, цвъртеше и димеше, миришеше на горящ тиган. Харпър не плачеше, но той да.

— Съжалявам — каза й. — Бях толкова арогантен. Толкова обсебен от себе си. Толкова самодоволен. Сега виждам всичко ясно и толкова… толкова отчаяно желаех внимание… толкова отчаяно се опитвах да те впечатля. О, Харпър. Съжалявам, че не бях по-добър човек. Ще ми се да бях по-добър.

— Перфектен си. Ти си най-перфектният. Правиш ме щастлива. Караш ме да се смея. Никога не съм се смяла така през целия си живот, както се смях с теб. Не е нужно да се извиняваш за нищо.

По ъгълчетата на устата му потрепери вяла усмивка.

— Извинявам се за едно нещо — че не опекох този тъпак с пистолета, преди да ме гръмне. Но по-добре късно, отколкото никога. — Ирисите му просветнаха като златни пръстени, а очите му засветиха като стоманени монети, през които преминава електричество.

Ръката, скрита под тялото му, започна да създава червен пламък.

— Направи ми една услуга — каза Пожарникаря. — Моля те. Обещай ми нещо.

— Разбира се, любов моя. Всичко. Всичко за теб, Джон.

— Живей.

Харпър се дръпна рязко от него. Той вдигна брадичка, отвори уста, Джим изкрещя: Какво, по дяволите! — и струя огнен пламък се изстреля от устата на ранения. Онзи вдигна ръка. Огънят се плъзна по жълтата гума на костюма му и започна да топи материала. Мъжът се опита да запази равновесие, като се хвана за рамката на вратата. Катерът отново подскочи и той се разлюля, заедно с пистолета си, който насочи към кабината. Стреля, без да иска. Капитанът залегна. Прозорецът се пръсна.

Въоръженият охранител мина покрай Джим и вдигна автомата си. Харпър вече се изправяше. Катерът подскочи отново и я запрати в меката и топла възглавница, която представляваше Рене Жилмонтон.

Пожарникаря се запали целият с тихо, плътно лум, сякаш някой беше хвърлил клечка кибрит на купчина листа, полети с бензин. Приличаше на горящо легло от пламъци, на гнездо, от което една птица започна да се надига. Огромно червено праисторическо чудо с огромни разперени крила. Автоматът изрева и палубата пострада.

Катерът беше завъртян от една голяма вълна. Али сграбчи Ник за жилетката, стъпи на тапицираното си място и скочи. Харпър обви ръце около Рене, занесе я до края на палубата и когато я вдигна усети как нещо в слабините й се къса, нещо в корема й. Някакъв мъж крещеше зад нея. Издигаше се жълта светлина.

Падна и черната вода, беше толкова студена, че направо гореше, имаше чувството, че умира, че внезапно се е възпламенила. Стотици хиляди сребристи балончета се завихриха около нея във френетична вихрушка. Опита се да си поеме въздух, но нагълта солена вода и се задави.

Огнената птица със сини очи като пламък на горелка и крила големи колкото малък самолет, отвори ужасния си клюн и като че ли изкряка. Един мъж, който носеше огнен саван, се загърчи пред нея. Капитанската кабина беше пълна с огън. От нея се надигаше сив пушек. Катерът продължаваше да се движи и да се отдалечава от тях, вече беше поне на трийсет метра разстояние.

Поредната вълна зашлеви Харпър в лицето и едновременно я заслепи и оглуши. Жилетката й я държеше на повърхността на водата. Тя разтри очи и успя да си проясни зрението точно в момента, в който „Маги Атууд“ избухна, в който пламъците вероятно бяха достигнали до бутилка с газ. Последва бял пламък и експлозия, която отнесе Харпър. Миг по-късно жената осъзна, че носът й кърви.

Към небето се издигна ослепителна огнена кула и една птица се отдели от нея. Птица, която беше голяма като бог. Тя разпери крила и се понесе към небеса от черни облаци, изрисува огромен червен кръг от светлина и започна да се върти над хората във водата. В очите на Харпър тя беше великолепна и заплашителна, нещо варварско и триумфиращо.

Птицата направи един кръг, втори и макар да беше нависоко, Харп можеше да усети жегата върху лицето си. След това зави… зави и започна да се отдалечава, като плесна веднъж бавно и застрашително с крила и ги остави сами с потъващата горяща развалина на катера.

Харпър го наблюдаваше как отлита надалеч, когато усети, че бедрата й не са толкова студени, колкото трябваше да бъдат. Бяха някак си лепкави и нехарактерно топли.

Водите й бяха изтекли.